Ала аз виждах не само лицата им, аз прониквах в душите им. Виждах облекчението на Маел, че богът вътре не е бил твърде немощен, за да ме сътвори, виждах как се затвърждава вярата му във всичко онова, в което вярваше.
Пред очите ми се разкриха и другите велики достъпни ни видения — великите духовни дълбини на всеки човек, погребани дълбоко в тигела на жарка плът и кръв.
Жаждата ми бе истинско терзание. Събрах всичките си нови сили и рекох:
— Заведете ме при олтарите. Празникът Сауин започва.
Друидите нададоха смразяващи викове. Те виеха в гората, и далече от свещената дъбрава изригна оглушителния рев на тълпите, очаквали този вой.
Шествахме с бърза крачка към поляната и все повече и повече от облечените в бели одежди жреци излизаха да ни приветстват, и ме приветстваха с химни, и ме замеряха от всички страни със свежи благоуханни цветя, а аз тъпчех цветовете им.
Няма нужда да ти обяснявам как ми изглеждаше светът, гледан през новите ми очи, как виждах всяка отсянка и повърхност под тънкия воал на мрака, как връхлитаха в ушите ми тези химни и славослови.
Марий човекът се бе разпаднал вътре в това ново създание. Тръби ревнаха откъм поляната, щом се изкачих по стъпалата до каменния олтар и огледах събралите се хилядни тълпи — морето от обърнати в очакване лица, грамадните изплетени от клони фигури и обречените жертви, които все още се мятаха и виеха вътре в тях.
Огромен сребърен казан, пълен с вода, стоеше пред олтара, и щом жреците запяха, поведоха към този казан верига от пленници с ръце, завързани зад гърба.
Гласовете около мен пееха в съзвучие, жреците кичеха с цветя косите ми, раменете ми, нареждаха ги в краката ми.
— Прекрасни, могъщи боже на горите и полята, изпий сега жертвите, които ти принасяме, та изнемощелите ти членове да се налеят с живот и земята да се обнови, та да ни простиш за съсичането на зърното, каквото е жътвата, та да благословиш семето, що засяваме.
И видях пред мен избраните за мои жертви — трима яки мъже, вързани също като другите, ала чисти и също облечени в бели одежди, с цветя по раменете и в косите. Бяха младежи, красиви и невинни, и обзети от страхопочитание в очакване на божията воля.
Тръбите ревяха оглушително. Ревът не секваше.
— Нека жертвоприношенията започнат — изрекох аз и ми доведоха първият младеж, и аз за пръв път се приготвих да отпия от тази действително божествена чаша — човешкият живот, и когато поех в ръце топлата плът на жертвата и кръвта бе готова да нахлуе в разтворената ми уста, видях как запалиха огньовете под извисяващите се великани от върбови клони, видях как натиснаха главите на първите двама пленници и ги потопиха във водата в сребърния казан.
Смърт от огън, смърт от вода, смърт от пронизващите зъби на изгладнелия бог.
Докато траеше вековният екстаз, химните не спираха: „Боже на намаляващата и растящата луна, боже на горите и полята, ти, самото въплъщение на смъртта в свойта жажда, вземи сила от кръвта на жертвите, вземи красота, та Великата майка да те приеме!“
Колко ли време продължи това? Цяла вечност. Пламъците на върбовите великани, писъците на жертвите, дългото шествие на удавниците. Аз пиех ли пиех, не само от тримата избрани за мен, но и от десетина други, преди да ги върнат при казана или да бъдат натикани в горящите великани. Жреците отрязваха главите на мъртвите с големи кървави ножове и ги подреждаха в пирамиди от двете страни на олтара, а телата ги отнасяха.
Накъдето и да се обърнех, виждах потни лица в екстаз, накъдето и да се обърнех, чувах викове и химни. Ала най-сетне безумието започна да утихва. От великаните бе останала тлееща камара, върху която мъже изливаха катран и хвърляха съчки.
Дошло бе времето да съдя, човеците да се изправят пред мен и да говорят за отмъщението си спрямо други, а аз да се взирам с новите си очи в душите им. Ломотех. Бях се опил с кръв, ала такава сила ме изпълваше, че можех да прескоча поляната и да потъна вдън гората. Можех да разперя невидими криле — или поне тъй ми се струваше.
Ала се подчиних на свойта орис, както би я нарекъл Маел. За един решавах, че е прав, за друг — че е в грешка, за един — че е невинен, за друг — че заслужава смърт.
Не зная колко продължи това, защото тялото ми вече не измерваше времето с умора. Ала най-сетне всичко свърши и разбрах, че бе дошъл мигът да действам.