Трябваше някак да изпълня заповедта на стария бог — да избегна дъбовия затвор. И разполагах с безценно малко време, за да го сторя — до пукването на зората оставаше не повече от час.
Що се отнася до това какво ми предстоеше в Египет, все още не бях взел решение. Ала знаех, че ако се оставя друидите да ме затворят пак в свещеното дърво, щях да гладувам там чак до малкото жертвоприношение на следващото пълнолуние. И всичките ми нощи дотогава ще са изпълнени с жажда и терзания, и онова, което древният бе нарекъл сънищата на бога, чрез които щях да науча тайните на дървото и на никнещата трева, и на безмълвната Майка.
Ала тези тайни не бяха за мен.
Друидите ме наобиколиха и отново поехме към свещеното дърво, химните утихнаха в литании, които ми нареждаха да остана в дъба, да освещавам гората, да бъда неин пазител и дружески да говоря чрез дъба на онези жреци, които от време на време ще идват да ме моля за съвет. Спрях се, преди да сме стигнали до дъба. Огромна клада пламтеше сред дъбравата и хвърляше призрачна светлина върху издялани лица и куповете човешки черепи. Останалите жреци стояха и чакаха. Поток от ужас се втурна в тялото ми с цялата нова сила, която подобни чувства имат за нас.
Заговорих припряно. С властен глас им наредих, че искам всички те да напуснат дъбравата. Че аз сам трябва да се затворя в дъба призори заедно със стария бог. Ала виждах, че не им въздействаше. Взираха се хладно в мен и се споглеждаха, а очите им бяха плитки като стъкълца.
— Маел! — възкликнах. — Постъпи така, както ти заповядвам! Нареди на тези жреци да напуснат дъбравата.
Внезапно, без ни най-малко предупреждение, половината от събралите се втурнаха към дървото, а другите ме хванаха за ръцете.
Виках на Маел, повел обсадата на дървото, да спре. Мъчех се да се изтръгна, ала дванайсетина жреци стискаха ръцете и краката ми.
Ако само осъзнавах размера на силата си, лесно щях да се освободя. Ала аз не я познавах. Все още бях замаян от празненството и твърде ужасен от онова, което знаех, че ми предстои. Докато се борех да освободя ръцете си и дори ритах онези, които се мъчеха да ме удържат, старият бог, гол и черен, бе изнесен от дървото и хвърлен в огъня.
Мярнах го само за частица от мига и съзрях единствено примирение. Той ни веднъж не вдигна ръце, за да се противи. Очите му бяха затворени и той не ме погледна, никого и нищо не погледна, и в този миг си спомних какво ми разказа той за мъките си, и заплаках.
Докато го изгаряха, аз целият се разтърсвах в гърчове. Ала чух гласа му — идеше от самата сърцевина на пламъците.
— Направи тъй, както ти заповядах, Марий. Ти си нашата надежда.
Което означаваше: „Веднага се махай оттук.“
Кротнах и притихнах в ръцете на онези, които ме държаха. Плачех ли плачех и се държах така, сякаш съм само печалната жертва на всички тези магии, само клетият бог, който трябва да жали за изгорелия си в пламъците баща. И щом усетих, че ръцете им се отпускат, щом видях, че всички до един са се втренчили в кладата, аз се завъртях с всички сили, изтръгнах се от хватката им и се втурнах стремглаво в гората.
И в този първи шеметен бяг за първи път осъзнах какви са силите ми. За миг изминавах стотици крачки, а краката ми едва докосваха земята.
Но начаса проехтя вик: БОГЪТ ИЗБЯГА! — и само след мигове ревът на пълчищата на поляната го заповтаря отново и отново и хиляди смъртни се втурнаха сред дърветата.
„Как, да му се не види, се случи така, че аз съм бог, изпълнен с човешка кръв и бягам от хиляди варвари през тази проклета гора!“ — внезапно мина през ума ми.
Дори не спрях да хвърля от себе си бялата одежда — разкъсах я и я захвърлих бежешком, а после скочих в клоните горе и се понесох още по-бързо през дъбовите корони.
Само след минути бях вече толкова далече от преследвачите си, че дори не ги чувах. Ала продължавах да тичам, да тичам, скачах от клон на клон, докато не остана от какво да се страхувам, освен от утринното слънце.
И тогава научих онова, което Габриел научи тъй рано във вашите скитания — че за да се спася от светлината, мога лесно да се заровя в земята.
Когато се пробудих, жаждата ме гореше тъй жарко, че се слисах. Не си представях как старият бог е издържал на обредния глад. Можех да мисля само за човешка кръв.
Ала друидите разполагаха с цял ден, за да ме преследват. Трябваше много да внимавам.