И тази нощ гладувах — търчах през гората и не пих чак до преди зазоряване, когато в гората се натъкнах на банда крадци, и от тях получих злодейска кръв и добър кат дрехи.
В онези часове току преди зората аз си направих равносметка. Бях научил много за своите сили и щях да науча и още. И щях да отида в Египет, не заради боговете или заради поклонниците им, а за да открия какво бе всичко това.
И тъй, виждаш, че още тогава, преди повече от хиляда и седемстотин години, ние търсехме, ние отхвърляхме предоставените ни обяснения, ние обичахме магията и могъществото сами по себе си.
На третата нощ от новия ми живот аз влязох в стария си дом в Масилия и открих библиотеката си, писалището си и книгите си непокътнати. А моите верни роби, като ме видяха, изпаднаха във възторг. Какво значеха за мен всички тези неща? Какво значение имаше, че съм писал тази история, че съм лежал в това легло?
Знаех, че вече не мога да бъда Марий римлянинът. Ала щях да взема от него всичко, що можех. Изпратих любимите си роби у дома. Писах на баща си, че тежка болест ме принуждава да доживея остатъка от дните си сред жегата и сушата на Египет. Написаната история изпратих в Рим на хора, които щяха да я прочетат и издадат, а после поех към Александрия с джобове, пълни със злато, със старите си документи за пътуване и двама тъпоглави роби, които никога не се запитаха защо ли пътувам нощем.
И само месец след големия празник Сауин в Галия вече скитах по черните криви нощни сокаци на Александрия и зовях старите богове с беззвучния си глас.
Бях обезумял, ала безумието щеше да отмине. Трябваше да намеря старите богове. И ти знаеш защо бях длъжен да ги намеря. Не само заради заплахата, че бедата отново може да връхлети и че богът слънце ме дири сред тъмата на дневния ми сън или идва при мен с изпепеляващия си огън в непрогледния мрак на нощта.
Трябваше да открия старите богове, защото не издържах на самотата си сред хората. Ужасът от нея ме преизпълваше докрай, и въпреки, че убивах само убийци и злодеи, съвестта ми бе твърде тънко настроена, че да мога да се самозалъгвам. Непоносимо бе прозрението, че аз, Марий, познал и наслаждавал се приживе на такава любов, се бях превърнал в безмилостния приносител на смъртта.
9
Александрия не беше древен град, съществуваше едва от малко повече от триста години. Но беше голямо пристанище и приютяваше най-големите библиотеки в римския свят. Учени от цялата империя идваха да се занимават там с наука, и аз в един друг живот бях един от тях — и ето, отново се намерих там.
Ако богът не ми бе наредил да дойда, щях да навляза по-дълбоко в Египет — „вдън Египет“, както се изразяваше Маел; подозирах, че отговорите на всички загадки се крият в древните светилища.
Но в Александрия ме обзе странно чувство. Аз знаех, че боговете са там. Знаех, че те насочват стъпките ми, когато обикалям из улиците с публични домове и свърталища на крадци, местата, където хората отиваха да погубят душите си.
Нощем лежах в леглото си в малката си римска къща и зовях боговете, борех се с лудостта си. Чудех се също като теб над мощта и силата, и съсипващите чувства, които ме изпълваха сега. И една нощ, току пред зори, когато една-единствена лампа светеше зад прозрачните воали на балдахина над леглото ми, аз извърнах очи към далечния вход към градината и видях там да стои неподвижна черна фигура.
За миг тази фигура ми приличаше на сън, защото от нея не лъхаше на нищо, тя като че не дишаше и не издаваше ни звук. И тогава разбрах, че е един от боговете, ала тя изчезна, а аз седях и се взирах подире й и се опитвах да си спомня какво съм видял: черно, голо създание с плешива глава и червени пронизващи очи, създание, което изглеждаше изгубено в собствената си неподвижност, странно свенливо, което напрегна сили да избяга едва в последния момент, преди да го открият.
Следващата нощ, докато бродех по сокаците, чух глас, който ме призоваваше, ала беше по-нечленоразделен от онзи, който бе излязъл от дървото. Той ми разкри, само че вратата е наблизо. И най-сетне дойде онзи застинал и безмълвен миг, когато застанах пред нея. Отвори ми я бог. Бог ме бе призовавал.
Бях уплашен, докато слизах по неизбежните стълби, сякаш се спусках надолу по стръмен тунел. Запалих свещта, която бях донесъл със себе си, и видях, че влизам в подземен храм, по-стар от града Александрия, светилище, построено може би още по времето на древните фараони. Стените му бяха изрисувани в мънички цветни картинки, изобразяващи живота в древния Египет.