А после видях и надписа, величественият картинен надпис с неговите миниатюрни мумии, птици, ръце, които се прегръщат без тела и увиващи се змии.
Продължих и навлязох в огромна зала с квадратни колони и сводести тавани. Същите картини покриваха всяка педя от камъка тук.
И тогава с ъгъла на окото си съзрях нещо, което отпърво ми заприлича на статуя — черна фигура, застанала до една колона и подпряла се с една ръка на камъка. Ала знаех, че това не е статуя. Никой египетски бог, изваян от диорит, никога не е стоял в подобна поза, нито пък е носил пола от истински лен около слабините си.
Обърнах се бавно, като събирах смелост за гледката, която щеше да се разкрие пред очите ми в пълнота — и видях същата изгорена плът, същата буйна коса, макар и черна, същите жълти очи. Устните се бяха съсухрили около зъбите и венците, а дъхът излизаше мъчително от гърлото му.
— Как и кога дойде? — попита създанието на гръцки.
Видях себе си през неговите очи — лъчезарен и силен, дори и сините ми очи бяха една малка мистерия, видях римските си дрехи, ленената туника, прихваната на раменете със златни токи, червеното наметало. С дългата си руса коса сигурно изглеждах като скиталец от северните гори, цивилизован само на повърхността, и може би това вече бе истина.
Но онзи, който ме тревожеше, бе той. И аз го огледах отново, по-подробно — набръчканата плът, прогорена до ребрата му, залепнала за ключицата и за стърчащите от хълбоците му кости. То, това създание, не бе гладно. Наскоро бе пило човешка кръв. Ала агонията лъхаше от него като горещина, сякаш огънят продължаваше да го изпича отвътре, сякаш той самият бе затворен в себе си ад.
— Как успя да избегнеш изгарянето? — попита той. — Какво те спаси? Отговори!
— Нищо не ме е спасило — отвърнах и аз на гръцки.
Тръгнах към него, той се дръпна подплашено от свещта и аз я изместих встрани. Приживе той е бил слаб и широкоплещест като старите фараони, а дългата му черна коса бе право подстригана на челото в онази старинна прическа.
— Когато се е случило, аз още не съм бил сътворен — обясних. — Бях създаден след това от бога на свещената дъбрава в Галия.
— Ах, значи той е бил невредим, онзи, който те е сътворил.
— Не, бе изгорен също като теб, ала имаше достатъчно сили. Той вливаше и изпиваше кръвта ми отново и отново.
Той рече: „Върви в Египет и разбери защо се е случило това.“
Каза, че горските богове са избухнали в пламъци — едни в съня си, а други будни. Каза, че се е случило из целия север.
— Да… — той кимна и се разсмя със сух, продран смях, разтърсил цялото му тяло. — И само древните са имали достатъчно сили да оцелеят, да наследят агонията, която единствено безсмъртието може да поддържа. И тъй, ние страдаме. Ала си бил сътворен ти. Ти си се появил. И ти ще сътвориш още. Ала справедливо ли е да бъдат сътворявани и още? Дали Бащата и Майката биха позволили това да се случи с нас, ако не му бе дошло времето?
— Но кои са Бащата и Майката? — попитах. Знаех, че когато каза Майката, той не говореше за земята.
— Първите от нас — отвърна той. — Онези, чиито потомци сме всички ние.
Опитах се да проникна в мислите му, да усетя истината в тях, ала той разбра какво правя и разумът му се затвори като цвете привечер.
— Ела с мен — прикани ме той и като тътреше крака, излезе от голямата стая и пое по дълъг коридор, украсен по същия начин, както и залата.
Усетих, че се намираме на още по-древно място, построено преди храма, от който бяхме излезли. Не зная как го разбрах. Хладината, която лъха от стъпалата тук, на острова, я нямаше. В Египет не се усещат такива неща. Друго се усеща. Усещаш в самия въздух да витае присъствието на нещо живо.
Ала докато вървяхме, се появиха и по-осезаеми доказателства за древност. Картините по тези стени бяха по-стари, цветовете — по-избледнели, а тук-там, където цветната мазилка се бе излющила, бяха и повредени. Стилът се промени. Черната коса на фигурките бе по-дълга и по-гъста и като цяло изображенията притежаваха повече красота, повече светлина и сложен рисунък.
Някъде далече вода капеше върху камък. Звукът отекваше напевно из коридора. Сякаш стените бяха заключили живота в тези изящни и нежно изрисувани фигури и магията, която древните религиозни рисувачи бяха влагали отново и отново, притежаваше свое мъничко светещо ядро на силата. Чувах шепота на живота там, където никой не шепнеше. Чувствах великия ход на историята, макар и никой да не го осъзнаваше.