Тъмната фигура до мен се спря, докато оглеждах стените и ми направи ефирен жест да я последвам през една врата. Влязохме в дълга правоъгълна зала, цялата изписана с изкусните йероглифи. Да се намираш в нея бе все едно да си затворен в ръкопис. И видях два старинни египетски саркофага, поставени редом до стената.
Сандъците бяха изработени по формата на мумиите, за които бяха предназначени — издялани и нарисувани изображения на мъртвите с лица от ковано злато и очи от лазурит.
Вдигнах свещта и с големи усилия моят водач отвори капаците им и ги спусна, за да мога да погледна вътре в тях.
На пръв поглед двете фигури, които видях, ми заприличаха на трупове, но когато се приближих, разбрах, че са купчини пепел в човешка форма. Не бе останала никаква тъкан, освен по някой бял зъб тук и парченце кост там.
— Вече никакво количество кръв не може да ги върне обратно — рече моят водач. — Те вече безвъзвратно не могат да бъдат възкресени. Съдовете, по които тече кръвта, ги няма. Онези, които можеха да се надигнат, се надигнаха, и ще минат векове, докато бъдем изцелени, докато стихне болката ни.
Преди той да затвори ковчезите с мумиите, забелязах, че капаците са почернели отвътре от огъня, принесъл в жертва двамата. Ни капка съжаление не изпитах, когато те отново се затвориха.
Той се обърна и отново тръгна към вратата, а аз го последвах със свещта, ала той спря и се огледа назад към изрисуваните ковчези.
— Когато пепелта се разпръсне — рече той — душите им ще бъдат свободни.
— Тогава защо не разпръснеш пепелта? — Мъчех се в гласа ми да не проникне обзелото ме гибелно отчаяние.
— А трябва ли? — попита ме той и спечената плът около очите му се обтегна. — Мислиш ли, че трябва?
— Мен ли питаш! — възкликнах.
Продраният, мъчителен смях отново го разтърси и той ме поведе надолу по коридора към една осветена стая.
Помещението, в което влязохме, се оказа библиотека. Няколко поставени тук-там свещи осветяваха дървени лавици, наредени в ромбовидна форма и отрупани с пергаментови и папирусови свитъци.
Естествено, изпаднах във възторг, защото библиотеката бе нещо понятно за мен. Тя бе единственото човешко място, в което все още се чувствах донякъде разумен като в миналото.
Ала се стреснах, когато видях още един — още един от нас, да седи отстрани на масата за писане, забил поглед в пода.
Този изобщо нямаше коса и въпреки, че целият бе катраненочерен, кожата му бе здрава, като изваяна и лъщеше като намазана с масло. Чертите на лицето му бяха красиви, ръката, отпусната в скута, обгърнат с бяла ленена пола, бе изящно сгъната, всички мускули по голите му гърди бяха добре очертани.
Той се обърна и вдигна поглед към мен. И нещо мигновено премина между нас, нещо по-безмълвно и от безмълвието, както се случва с нас.
— Това е Старейшината — рече по-слабият, който ме бе довел тук. — И ти сам виждаш как той е издържал на огъня. Ала той няма да проговори. Откакто се случи, не е проговорил. Но несъмнено той знае къде са Майката и Бащата и защо е било позволено това да се случи.
Старейшината просто отново се загледа напред. Ала на лицето му се изписа любопитно изражение, язвителност и сянка на забавление, и мъничко презрение.
— Още преди да се случи тази беда, Старейшината не ни проговаряше често — заобяснява другият. — Огънят не го промени, не го направи по-отзивчив. Той седи, потънал в мълчание, и все повече заприличва на Майката и Бащата. От време на време чете. Понякога излиза в горния свят. Той Пие Кръвта, той слуша певците. Понякога танцува. Заговаря смъртните по улиците на Александрия, ала на нас не говори. Няма какво да ни каже. Ала той знае… той знае защо това ни сполетя.
— Остави ме с него — помолих.
Обзело ме беше същото чувство, което обзема всички същества в подобно положение — че ще го накарам да проговори, ще изтръгна нещо от него, както никой не е успял. Ала суетата не бе единствената ми подбуда. Той бе онзи същият, който бе дошъл при мен в спалнята у дома, сигурен бях. Той бе онзи, който стоеше на прага ми и ме наблюдаваше.
И бях усетил в погледа му нещо. Наречете го разум, наречете го интерес, наречете го разпознаване на някакво общо познание — но там имаше нещо.
И знаех, че аз нося у себе си възможностите на един по-различен свят, непознат на Бога на дъбравата и дори на този, немощният и раненият до мен, който гледаше Старейшината отчаяно.