— А Майката и Бащата са Изида и Озирис?
— И да, и не. Те са първите двама. Изида и Озирис са имената, с които се наричали в митовете, които разказвали сами, или в древната вяра, върху която присадили себе си.
— А каква е било самото произшествие? И как е било открито?
Той впери в мен очи продължително и мълчаливо, а после отново седна, обърна се настрани и се загледа, също както преди.
— Но защо да ти казвам? — попита, ала този път вложи във въпроса ново чувство, сякаш говореше искрено и трябваше да си отговори сам. — Защо изобщо да върша нещо? Ако Майката и Бащата не желаят да се надигнат от пясъците, за да се спасят, когато слънцето се покаже над хоризонта, то защо изобщо да се помръдвам? Или да говоря? Или да продължавам да съществувам? — и той отново се взря в мен.
— Това ли се е случило? Майката и Бащата са излезли на слънце?
— Били са оставени на слънцето, скъпи ми Марий — отвърна той и аз се слисах, че знае името ми. — Оставени на слънце. Майката и Бащата не се движат по своя воля — случва се само рядко, за да си шепнат помежду си и да повалят онези от нас, които са дошли при тях за целебната им кръв. Те биха могли да изцелят всички нас, изгорените, ако ни дадат да пием от целебната си кръв. От четири хиляди години съществуват Бащата и Майката, и нашата кръв набира сила с всяко годишно време, с всяка жертва. Тя набира сила дори от глада, защото когато гладът свърши, се радваме на нови сили. Ала Бащата и Майката не ги е грижа за техните деца. А сега, изглежда, не ги е грижа и за самите тях. Може би след четири хиляди нощи те просто са пожелали да видят слънцето!
След идването на гърците в Египет, след извращаването на древното изкуство те не са ни проговорили. Не са си позволили дори да мигнат пред очите ни. А какво е сега Египет? Нищо повече от житница на Рим! Когато Майката и Бащата нападат, за да ни пропъдят надалече от жилите, туптящи на шиите им, те са като желязо и могат да ни строшат костите. И щом тях вече не ги е грижа, защо да ме е грижа мен?
Взрях се в него продължително.
— И ти твърдиш, че това е причината другите да изгорят? — попитах. — Че Майката и Бащата са били оставени на слънце?
Той кимна.
— Нашата кръв идва от тях! — възкликна. — Тя е тяхната кръв. Линията е пряка и онова, що сполети тях, сполита и нас! Ако те изгорят, изгаряме и ние.
— Ние сме свързани с тях! — прошепнах изумено.
— Точно така, скъпи ми Марий — отвърна той, без да откъсва очи от мен. Като че моят страх му доставяше наслада. — Затова Майката и Бащата са били пазени хиляда години, затова им се принасят жертви, затова им се кланят. Каквото се случи с тях, се случва и с нас.
— Кой го е сторил? Кой ги е извел на слънце?
Той се разсмя беззвучно.
— Техният пазител — отвърна той. — Онзи, който не издържал вече, който твърде дълго изпълнявал тази тежка задача, който не можел да убеди никой друг да поеме бремето, и най-сетне, ридаещ и разтреперан, ги изнесъл сред пустинните пясъци и ги оставил там като две статуи.
— И моята орис е свързана с това — измърморих.
— Да. Ала, виждаш ли, аз мисля, че той, техният пазител, вече не е вярвал в това. За него то е било само стара легенда. В края на краищата, на тях са им се кланяли, както ти казах — кланяли сме се така, както смъртните се кланят на нас, и никой не смеел да им навреди. Никой не поднасял факла към тях, за да разбере дали това причинява болка и на всички нас. Не. Той не вярвал. Оставил ги сред пустинята и следващата нощ, когато отворил очи в ковчега си и видял, че се е превърнал в нещо изпепелено и неузнаваемо, той запищял и пищял до безкрай.
— А ти си ги отнесъл отново под земята.
— Да.
— И те са почернели като теб…