— Не — тръсна той глава. — Потъмнели са като златен бронз, като месо, което се върти на шиш. Не повече. И са прекрасни като преди, сякаш красотата е станала част от тяхното наследство, красотата е неделима част от онова, което са орисани да бъдат. Те се взират напред, както винаги, ала вече не скланят глави един към друг, вече не напяват в ритъма на тайните си разговори, вече не ни позволяват да пием от тяхната кръв. И не приемат жертвите, които им се принасят — само от време на време, и единствено в самота. Никой не знае кога те ще пият и кога — не.
Тръснах глава. Закрачих напред-назад, свел очи, свещта трепкаше в ръката ми и не знаех какво да кажа в отговор на всичко това. Имах нужда от време, за да поразмишлявам върху него.
Той ми посочи да седна на стола от другата страна на масата, и без да мисля, аз седнах.
— Но не е ли било писано да стане, римлянино? — попита той. — Не им ли е било писано да срещнат смъртта си сред пясъците, безмълвни, неподвижни, като статуи, захвърлени, след като войските на завоевателя са оплячкосали града, и не ни ли е било писано и на нас да умрем? Виж Египет. Какво е Египет, пак те питам, освен житница на Рим? Не им ли е било писано те да изгарят сред пясъците ден след ден, докато всички ние сме изгаряли като звезди по целия свят?
— Къде са те? — попитах.
— Защо ти е да знаеш? — надсмя ми се той. — Защо да ти издавам тайната? Те не могат да бъдат насечени на парчета — твърде силни са, ножът едва ще прониже кожата им. Ала раниш ли ги — раняваш нас. Изгориш ли ги — изгаряш нас. А каквото и да ни накараш да почувстваме, те чувстват едва частица от него, защото възрастта им ги предпазва. Ала за да ни унищожиш до крак, трябва просто да им навредиш! Кръвта, от която те сякаш дори нямат нужда! Може би и мислите им са свързани с нашите. Може би обзелата ни мъка, нещастието, ужасът от съдбата на света идват от техните мисли, докато те сънуват, заключени в покоите си! Не. Не мога да ти кажа къде се намират те, нали? Докато не реша със сигурност, че вече нищо не ме засяга, че вече е време да измрем.
— Къде са те? — повторих.
— Защо пък да не ги потопя в морските дълбини? — попита той.
— До времето, когато самата земя ще ги издигне към слънцето на гребена на огромна вълна?
Не му отговорих. Наблюдавах го и се дивях на неговите вълнения, разбирах ги, ала в същото време те ми вдъхваха страхопочитание.
— Защо не ги погреба в земните недра, в най-мрачните дълбини, където не прониква ни звук от живота, и не ги оставя да лежат там в тишината, без значение какво мислят и чувстват?
Какво ли можех да му отговоря? Гледах го. Чаках, докато се поуспокои. Той ме погледна и лицето му стана кротко, почти доверчиво.
— Разкажи ми как те са станали Майката и Бащата.
— Защо? — попита той.
— Много добре знаеш защо, да му се не види. Аз искам да го узная! Защо дойде в спалнята ми, ако не си възнамерявал да ми разкажеш? — Попитах отново.
— И като съм дошъл, та какво? — попита той с горчивина. — И като съм поискал с очите си да видя римлянина, та какво? Ние ще умрем, и ти ще умреш с нас. Е, исках да видя нашата магия в ново тяло. Та кой ни се кланя сега, в края на краищата? Русокосите воини в северните гори? Стари престари египтяни в тайни крипти под пясъците? Ние не живеем в храмовете на Гърция и Рим.
И никога не сме живели. И въпреки това те почитат нашия мит, единствения мит, те призовават имената на Майката и на Бащата…
— Пет пари не давам — срязах го. — И ти го знаеш. Ние с тебе си приличаме. Аз няма да се върна в северните гори, за да създам раса от богове за онзи народ! Ала съм дошъл тук, за да узная, и ти трябва да ми разкажеш.
— Е, добре. За да разбереш, че всичко е напразно, да разбереш мълчанието на Майката и Бащата, ще ти разкажа. Ала, помни ми думата, тепърва мога да погубя всички ни. Тепърва мога да изгоря Майката и Бащата в жарка пещ! Ала ще си спестим пространните посвещения и надутите фрази. Ще зарежем митовете, умрели сред пясъците в деня, в който слънцето огря Майката и Бащата. Ще ти разкажа какво разкриват всички тези свитъци, оставени от Бащата и Майката. Остави свещта. И ме изслушай.
10
Онова, което свитъците ще ти разкажат, ако можеше да ги разтълкуваш, е, че имаме две човешки същества, Акаша и Енкил, дошли в Египет от друга, по-древна земя. Случило се е във времената далеч преди първия надпис и преди първите пирамиди, когато египтяните все още са били канибали и са изяждали труповете на враговете си.