— Да ви кажа — рече той най-накрая — в тази стая всичко звучи адски по-добре, отколкото е в действителност.
— Не ви вярвам — рекох внимателно. Не исках той да млъкне, исках всичко това да продължава до безкрай.
— Тази епоха е светска, мосю — рече той и напълни чашите ни от новата бутилка вино. — Много опасна.
— Защо опасна? — прошепнах. — Край на суеверията? Какво по-добро от това?
— Говорите като истински човек на осемнайсети век, мосю — рече той с леко меланхолична усмивка. — Но никой вече нищо не цени. Модата е всичко. Дори и атеизмът е мода.
Аз винаги бях имал светско мислене, но не по някаква философска причина. Никой в моето семейство не вярваше или някога бе вярвал много в Бога. Разбира се, твърдяха, че вярват и ходехме на литургия. Но това бе по задължение. Истинската набожност отдавна бе умряла в нашето семейство, както може би в семействата на хиляди аристократи. Дори и в манастира аз не вярвах в Господ. Вярвах в монасите около мен.
Опитах се да обясня това с прости думи, които не биха обидили Никола, защото в неговото семейство бе различно.
Дори и нещастният му алчен за пари баща (на когото тайно се възхищавах) бе пламенно набожен.
— Но могат ли хората да живеят без тези убеждения? — попита Никола почти тъжно. — Могат ли децата да се изправят срещу света без тях?
Започвах да разбирам защо той е толкова жлъчен и циничен. Той едва наскоро бе загубил тази стара вяра. И от това го болеше.
Но без значение колко смъртоносен бе неговият сарказъм, от него се изливаше силна енергия, неустоима страст. И това ме привличаше към него. Още две чаши вино и аз като нищо можех да изтърся нещо напълно нелепо.
— Аз винаги съм живял без убеждения — казах.
— Да, зная — отвърна той. — Помните ли историята за вещиците? Онзи път, когато плакахте край тяхната клада?
— Плакал съм за вещиците? — втренчих се в него озадачено. Но това събуди някакъв болезнен, унизителен спомен. Твърде много от моите спомени притежаваха тези качества. А сега трябваше да си спомня, че съм плакал за вещици. — Не помня — казах.
— Бяхме малки момчета. И свещеникът ни учеше на молитви. И той ни заведе да видим мястото, където едно време са изгаряли вещиците, старите колове и почернялата земя.
— А, онова място — потръпнах. — Онова ужасно, страшно място.
— Вие се разпищяхте и разплакахте. Изпратиха някого да доведе самата маркиза, защото бавачката ви не можеше да ви усмири.
— Бях ужасно дете — казах в опит да отхвърля темата. Разбира се, вече си спомнях — как пищях, как ме отнесоха у дома, кошмарите за кладите. Някой мокри челото ми и казва: „Лестат, събуди се.“
Но не се бях сещал за тази малка сцена от години. За самото място мислех всеки път, когато го приближавах — гъсталака от овъглени колове, образите на мъже, жени и деца, изгаряни живи.
Никола ме оглеждаше.
— Когато майка ви дойде да ви отведе, тя каза, че всичко това е било невежество и жестокост. Много бе сърдита на свещеника затова, че ни е разказвал старите предания.
Кимнах.
Последният ужас — да чуя, че те всички са умрели напразно, тези отдавна забравени хора от нашето собствено село, че са били невинни. „Жертви на суеверията — беше казала тя. — Истински вещици не са съществували.“ Нищо чудно, че аз бях пищял до безкрай.
— Но майка ми — каза Никола — разказваше друга история — че вещиците са били в съюз с дявола, че са поразявали посевите и преобразени като вълци са убивали овцете и децата…
— И няма ли светът да стане по-добър, ако вече никога никого не изгарят в името на Бога? — попитах. — Ако вече няма вяра в Бога, която да кара хората да си причиняват това един на друг? Каква е опасността в един светски свят, където подобни ужаси не се случват?
Той се наведе напред с палава бръчица на челото.
— Вълците не са ви ранили в планината, нали? — попита той игриво. — Не сте станали върколак, нали, мосю, без знанието на всички нас? — той погали поръбения с кожа край на кадифеното наметало, което още носех на раменете си. — Спомнете си какво казваше добрият отец — че в онези времена са изгорили доста много върколаци. Били са редовна заплаха.
Засмях се.
— Ако се превърна във вълк — казах, — ето какво мога да ви кажа. Няма да се мотая тук да трепя децата. Ще се махна от това селце, от тази мизерна пъклена дупка, където още плашат малки момченца с разкази за изгорени вещици. Ще хвана пътя за Париж и няма да се спра, докато не видя бастионите му.