Имаше смисъл дори и в идеята, че всички ние може да сме свързани с Бащата и Майката, защото то, това нещо, беше духовно по природа и за него не съществуваха други телесни ограничения, освен ограниченията на всяко едно тяло, което то завладяваше. То, това нещо, бе стеблото, а ние бяхме цветовете, разпръснати на огромни разстояния, ала свързани от преплетените филизи, оплели целия свят.
Ето защо боговете можеха да чуват мислите си толкова добре, ето защо знаех, че в Александрия има и други като мен още преди те да ме призоват. Ето защо те можеха да дойдат и да ме открият в къщата ми, ето защо можеха да ме отведат до тайната си врата.
Е, добре. Може и да беше истина. И наистина е станало случайно това сливане между неведома сила и човешките тяло и разум, родило Новото създание, както се бе изразил Старейшината.
Но въпреки това тази история никак не ми се харесваше.
Бунтувах се срещу нея, защото, ако бях нещо, то бях самостоятелна личност, отделно създание със силно чувство за собствените си права и привилегии. Да бъда гостоприемния на чуждо същество — това умът ми не го побираше. Аз все още бях Марий, каквото и да бе сторило то с мен.
Най-накрая в съзнанието ми остана една-единствена мисъл: щом съм свързан с тези Майка и Баща, то аз трябва да ги видя и да се уверя, че са в безопасност. Не можех да живея с мисълта, че всеки миг мога да умра заради някаква алхимия, която нито разбирах, нито имах някаква власт над нея.
Ала не се върнах в подземния храм. Следващите няколко нощи пирувах с кръв, докато удавих в нея печалните си размисли, а после, в часовете преди зазоряване, както винаги, бродех из голямата Александрийска библиотека и четях.
Безумието в мен донякъде се уталожи. Престанах да копнея за смъртното си семейство. Престанах да се сърдя на проклетото създание в подземния храм, повече мислех за новата сила, която притежавах. Щях да живея векове наред; щях да разгадая отговорите на всевъзможни въпроси. Аз щях да бъда вечното съзнание за случващото се в течение на времето! И стига да убивах само злодеи, можех да понеса жаждата си за кръв и дори да й се наслаждавам. А когато му дойдеше времето, щях да сътворя и свои спътници, и да ги сътворя умело.
Какво ми оставаше сега? Да се върна при Старейшината и да разбера къде е скрил Майката и Бащата. И да видя с очите си тези създания. И да направя тъкмо онова, с което бе заплашил Старейшината — да ги скрия толкова надълбоко в земята, че никой смъртен никога да не ги намери и да не ги изложи на дневна светлина.
Лесно е да си го мислиш, лесно е да си представяш колко е просто да ги изпратиш там.
Пет нощи, след като бях напуснал Старейшината, когато всички тези мисли бяха имали достатъчно време да се разгърнат в ума ми, аз лежах и почивах в спалнята си и лампите, също както преди, светеха през прозрачните завеси на балдахина. В процеждащата се златиста светлина аз се вслушвах в звуците на спящата Александрия и пропадах в ефирни, бляскави сънища наяве. Питах се дали Старейшината ще дойде отново при мен, разочарован, че не съм се върнал, и когато тази мисъл възникна съвсем ясно в ума ми, осъзнах, че отново някой стои на вратата.
Някой ме наблюдаваше и аз го усещах. За да го видя, трябваше само да извърна глава. И тогава щях да имам превъзходство над Старейшината. Щях да му кажа: „Значи си дошъл тук от самота и разочарование и сега искаш да ми разкажеш и още, така ли? Защо не се завърнеш там да седиш и да мълчиш, за да оскърбяваш своите подобни на духове другари, братството на пепелта?“ Разбира се, не бих му казал подобно нещо. Но не бях толкова извисен, че да не си го помисля и да му позволя да чуе мислите ми — ако онзи на вратата беше той.
Онзи на вратата не си тръгваше.
И аз бавно извърнах очи към него и видях, че там стои жена. И не просто жена, а жена, облечена като древните царици във фини ленени дипли, с черна коса, дълга до раменете и оплетена със златни нишки. От нея се излъчваше безбрежна сила, невидимо и властно присъствие, тя сякаш изпълваше цялата ми малка и незначителна стая.
Седнах и дръпнах завесите, и лампите в стаята угаснаха. Видях как в мрака над тях се изви пушек, сиви змиеподобни струи се извиха към тавана и се разсеяха. Тя продължаваше да стои там — остатъкът от светлина огряваше безизразното лице, блещукаше по скъпоценните камъни по огърлицата й и в големите й бадемовидни очи. И тя безмълвно произнесе: