Марий, изведи ни от Египет.
А после изчезна.
Сърцето ми неудържимо думкаше в гърдите. Излязох в градината да я потърся. Прескочих стената и се заослушвах самотно на пустата, незастлана с калдъръм улица.
Втурнах се съм старата част на града, където бях открил вратата. Смятах да сляза в подземния храм, да открия Старейшината и да му кажа, че трябва да ме отведе при нея — бях я видял, тя се бе раздвижила, бе проговорила, бе дошла при мен! Не бях на себе си, но щом посегнах към вратата, разбрах, че няма нужда да слизам долу. Разбрах, че ако изляза извън града, сред пясъците, бих могъл да я намеря. Тя вече ме водеше към своето укритие.
В последвалия час си припомних силата и скоростта, които бях познал сред горите на Галия и оттогава не бях прилагал. Излязох от града там, където единствената светлина идеше от звездите, и продължих да крача, докато стигнах разрушен храм, и там започнах да копая в пясъка. Няколко часа щяха да са нужни на банда смъртни, за да открият капака, но аз го намерих бързо и успях да го вдигна — нещо непосилно за смъртните.
Витото стълбище, по което слязох надолу, и коридорите, по които минах, не бяха осветени. Проклинах се, че не съм взел свещ, че щом я видях, така ми се подкосиха краката, че бях хукнал подир нея като влюбен.
— Помогни ми, Акаша — прошепнах. Протегнах ръце напред и се опитах да прогоня смъртния страх от чернотата, сред която бях сляп като обикновен човек.
Ръцете ми докоснаха нещо твърдо отпред. Спрях да си поема дъх, опитвах се да се овладея. После ръцете ми заопипваха предмета и напипаха гърдите на човешка статуя, раменете й, ръцете й. Ала не, това създание не беше статуя, то бе от някаква материя, по-гъвкава от камъка. И когато пръстите ми напипаха лицето, устните се оказаха мъничко по-меки от останалото и аз се отдръпнах назад.
Чувах ударите на сърцето си. Чувствах се страшно унизен от сковалия ме страх. Не смеех да произнеса името Акаша. Знаех, че онова, което бях докоснал, имаше формата на мъжко тяло. Това бе Енкил.
Затворих очи, опитах се да събера мислите си, да измисля някакъв план за действие, който не допускаше да се врътна и да хукна като луд… И чух сухо изпукване, и върху спуснатите си клепачи видях огън.
Отворих очи и видях, че на стената зад него пламти факла. Тъмните му очертания се извисяваха пред мен, очите му бяха живи и безспорно ме гледаха, черните им зеници плаваха сред приглушена сива светлина. Инак беше безжизнен, отпуснал ръце отстрани на тялото си. И той носеше украшения като нея и бе облечен с великолепните одежди на фараон, а в косите му също бе вплетено злато. Цялата му кожа беше бронзова, също като нейната — тъмна и лъскава, както бе казал Старейшината. Той не помръдваше, взираше се в мен и бе самото въплъщение на заплахата.
В голата стая зад него тя седеше върху една каменна издатина с глава, наклонена под ъгъл и отпуснати ръце, като захвърлен там безжизнен труп. Дрехите й бяха оцапани от пясъка, пясък бе полепнал и по обутите й в сандали крака, а празният й поглед се взираше в нищото. Съвършен образ на смъртта.
А той, като каменен страж на царска гробница, ми преграждаше пътя.
Не долавях откъм тях нищо повече от онова, което ти долови от тях, когато те заведох долу в стаята им тук, на острова. Струваше ми се, че от страх ще издъхна на място.
Ала по краката и по дрехите й имаше пясък. Тя бе дошла при мен! Наистина!
Ала в коридора зад мен бе влязъл някой. Някой тътреше крака по пода, и когато се обърнах, видях един от изгорелите — този си беше направо скелет, черните му венци бяха оголени, а зъбите се врязваха в лъскавата му, черна, сбръчкана долна устна.
Щом го видях, щом съзрях костеливите му ръце и крака, разкривените стъпала, ръцете му, които се люшкаха с всяка крачка, едва преглътнах надигналото се в гърлото ми възклицание. Той напираше към нас, ала като че не ме виждаше. Вдигна ръце и бутна Енкил.
— Не, не, връщай се в стаята! — прошепна той с тих, дрезгав глас. — Не, не! — сякаш всяка сричка му отнемаше всичките сили. Съсухрените му ръце бутнаха фигурата. Но той не можеше да я помръдне.
— Помогни ми! — обърна се той към мен. — Те се раздвижиха. Защо? Накарай ги да се върнат. Колкото по-далече отиват, толкова по-трудно е да ги върнем.
Взрях се в Енкил и ме обзе ужасът, който обзе теб, когато осъзна, че в тази статуя — привидно неспособна или нежелаеща да помръдне — се таи живот. И докато гледах, зрелището стана още по-ужасно, защото овъгленият дух се разкрещя и задраска Енкил, неспособен да му стори нищо. И гледката на тази твар, която отдавна трябваше да е мъртва и се мореше така, и другото създание, така съвършено в своята богоподобност и така величествено, което не помръдваше, ми беше непоносима.