— И ще откриете, че Париж е мизерна пъклена дупка — каза той, — където трошат кокалите на крадците на колелото за забавление на просташките тълпи на Плас дьо Грев.
— Не — отрекох. — Аз ще видя великолепен град, където великите идеи се раждат в умовете на народа, идеи, които тръгват напред, за да осветят тъмните ъгълчета на света.
— Ах, вие сте мечтател — каза той, ала беше възхитен. Когато се усмихнеше, бе повече от красив.
— И ще се запозная с хора като вас — продължих. — Хора, които имат мисли в главите и чевръсти езици, с които да ги огласяват, и ще седим по кафенетата, и ще пием заедно, и ще изпадаме в яростни словесни сблъсъци помежду си, и ще говорим до края на живота си, завладени от божествена възбуда.
Той посегна, обгърна врата ми с ръка и ме целуна. Едва не обърнахме масата, бяхме така блажено пияни.
— Моят господар, убиецът на вълци — прошепна той.
Когато донесоха третата бутилка вино, аз заразказвах за живота си както никога досега — какво е всеки ден да яздя в планините, да стигна толкова далеч, че да не виждам вече кулите на бащиния ми замък, да яздя над орната земя към мястото, където гората приличаше на обитавана от призраци.
Думите се заизливаха от мен, както се изливаха от него, и скоро вече разговаряхме за хиляда неща, които бяхме почувствали в сърцата си, разновидности на тайната самотност, и думите като че бяха важни думи, също както при онези редки разговори с майка ми. И когато започнахме да описваме нашите копнежи и недоволства, си казвахме нещата много прочувствено, като „Да, да“ и „Точно така“, и „Напълно наясно съм какво ми казваш“, и „Да, да, разбира се, усетил си, че не можеш да понасяш това“, и тъй нататък.
Още една бутилка и нови дърва в огъня. И аз замолих Никола да ми посвири на цигулката си. Той веднага хукна към тях да я донесе.
Вече беше късен следобед. Слънцето се бе спуснало и грееше през прозореца и огънят бе много жарък, бяхме много пияни. Така и не поръчахме храна. И мисля, че по-щастлив не съм бил през живота си. Лежах на грапавия сламеник на малкото легло с ръце под главата и го гледах как вади инструмента.
Той сложи цигулката на рамото си и започна да подръпва струните и да върти ключовете.
После вдигна лъка и го прокара рязко по струните, за да извлече първата нота.
Седнах и се облегнах на облицованата с ламперия стена и се взрях в него, защото не можех да повярвам в звуците, които чувах.
Той се втурна в песента. Изтръгваше нотите от цигулката, и всяка нота бе прозрачна и пулсираше. Очите му бяха затворени, устата — леко изкривена, долната му устна бе отпусната настрани и онова, което порази сърцето ми почти толкова, колкото и самата песен, бе начинът, по който сякаш се потапяше в музиката с цялото си тяло, за да притисне душата си като ухо до инструмента.
Никога не бях чувал подобна музика — нейната суровост, сила, забързаните сияйни потоци от ноти, които се изливаха от струните, докато той свиреше в унес. Той свиреше Моцарт и музиката притежаваше цялото веселие, бързина и чистата прелест на всичко, написано от Моцарт.
След като завърши, аз се взирах в него и усетих, че съм стиснал главата си.
— Мосю, какво има! — възкликна той почти безпомощно, и аз се изправих, и го обгърнах с ръце, и го целунах по двете бузи, целунах и цигулката.
— Престани да ме наричаш мосю — казах. — Казвай ми по име — отпуснах се на леглото, закрих лицето си с ръце и се разплаках, и щом започнах, не можех вече да спра.
Той седна до мен — прегръщаше ме и ме питаше защо плача, и въпреки че не можех да му кажа, аз виждах, че той е потресен от това, че музиката му има такова въздействие. Сега в него нямаше ни жлъч, ни горчилка.
Мисля, че тази вечер той ме отнесе у дома.
А на другата сутрин аз стоях на лъкатушната калдъръмена улица пред бащиния му дюкян и хвърлях камъчета по прозореца му.
Щом той подаде глава навън, казах:
— Искаш ли да слезеш и да продължим разговора си?
5
От този момент нататък, когато не ловувах, животът ми бяха Никола и „нашият разговор“.
Запролетяваше се, планините бяха изпъстрени със зелено, ябълковите градини отново оживяваха. А ние с Никола бяхме винаги заедно.
Правехме дълги разходки из скалистите склонове, ядяхме хляб и пиехме вино на огряната от слънцето трева, скитахме на юг из руините на стар манастир. Висяхме в покоите ми или понякога се изкачвахме на бойниците. И се връщахме в нашата стаичка в хана, когато бяхме твърде пияни и шумни и другите не можеха да ни понасят.