Кимнах разбиращо.
— Но аз не страдам, както страдаш ти — продължи той. — Дори и в дъбравата в северна Франция, когато бях преобразен, аз не бях млад. Оттогава съм бил самотен, бил съм на ръба на безумието, изпитвал съм неописуеми страдания, ала никога не съм бил безсмъртен и млад. Аз бях приключил отдавна с онова, което на теб тепърва ти предстои, онова, което много, много скоро ще те откъсне от мен.
— Да ме откъсне? Но аз не искам…
— Трябва да заминеш, Лестат — настоя той. — И то много скоро, както казах. Ти не си готов да останеш тук с мен. Това е едно от най-важните неща, които ми остава да ти кажа, и ти трябва да го изслушаш със същото внимание, с което изслуша и останалото.
— Марий, дори не си представям как да замина сега. Дори не мога… — внезапно ме преизпълни гняв. Защо той ме е довел тук, за да ме отхвърли? И аз си спомних всички напътствия, които ми отправи Арман. Само у старите можем да намерим взаимност, не с онези, които сътворяваме. И аз бях открил Марий. Ала това бяха само думи и те не докосваха сърцевината на чувствата ми, внезапната покруса и страхът от раздялата.
— Изслушай ме — рече нежно той. — Преди галите да ме отведат, аз си бях поживял, почти толкова, колкото траеше човешкият живот по онова време. И след като отведох Онези, които трябва да бъдат пазени, от Египет в Антиохия, отново живях години наред, както живеят богатите римски учени. Имах дом, роби и любовта на Пандора. В Антиохия ние имахме свой живот, ние бяхме наблюдатели на всичко, което отминаваше. А след този живот, във Венеция светът беше мой, както знаеш. Имах силата да властвам над този остров, както властвам и сега. Ти, като мнозина, които рано влизат в огъня на слънцето, изобщо не си живял.
Като младеж ти си вкусил истинския живот за не повече от шест месеца в Париж. Като вампир ти беше странник, чужденец. И в скитанията си от място на място надзърташе в къщите и в чуждия живот.
Ако искаш да оцелееш, трябва да изживееш един цял живот, и то възможно най-скоро. Да предугадиш какво е да загубиш всичко, да се отчаеш и отново да се заровиш в земята, за да не се надигнеш никога. Или още по-лошо…
— Искам го. Разбирам — отвърнах аз. — И все пак, когато ми го предложиха в Париж — да остана в театъра, аз не можех.
— Там не беше мястото за теб. Освен това, Театърът на вампирите е сборище. Той не е светът — не повече, отколкото това мое островно убежище е светът. А и твърде много ужасни неща са ти се случили там.
Но в тази пустош на Новия свят, към която си се запътил, в това малко варварско градче, наречено Ню Орлиънс, ти можеш да навлезеш в света както никога досега. Можеш да се заселиш там като смъртен, както толкова пъти се опита по време на странстванията си с Габриел. Там няма да има стари сборища, които да те безпокоят, нито единаци, които ще се опитат да те погубят от страх. И когато сътворяваш други — а ти, от самота, ще сътворяваш други — сътворявай ги и ги запазвай колкото се може по-човечни. Пази близките си като членове на семейство, не на сборище, и разбери века, в който живееш, десетилетията, през които преминаваш. Разбери стила на облеклото, което украсява тялото ти, стила на постройките, в които прекарваш времето за забавления, мястото, където ловуваш. Разбери какво означава да чувстваш хода на времето!
— Да, и да изпитам цялата болка, докато гледам как всичко умира… — всичко онова, срещу което ме бе съветвал Арман.
— Разбира се. Ти си създаден, за да възтържествуваш над времето, не да бягаш от него. И ще страдаш, че трябва да криеш тайната на своята чудовищност и че ти се налага да убиваш. И може би ще се опиташ да се храниш само със злодеи, за да успокояваш съвестта си, и може и да успееш, а може и да се провалиш. Но ти можеш да се приближиш силно до живота, стига да заключиш тайната в себе си. Ти си създаден такъв, че да си близо до него, както някога ти сам каза на членовете на старото парижко сборище. Ти си имитация на човек.
— Искам го, наистина го искам…
— Тогава послушай съвета ми. И разбери също и това. В действителност вечността е просто изживяването на един човешки живот след друг. Разбира се, може да има и дълги периоди на оттегляне, на дрямка или просто на наблюдение. Но отново и отново ние се гмуркаме в потока и плуваме, докъдето можем, докато трагични времена не ни съкрушат, както съкрушават и смъртните.