— Същото, което кара и смъртните да говорят за прераждане. Съществуват и такива, които твърдят, че помнят друг живот. Те са дошли при нас като смъртни и са твърдели, че знаят всичко за това, че са били като нас и са молели да им дадем отново Мрачния дар. Пандора беше от тях. Тя знаеше много неща и за знанията й нямаше обяснение, освен че си ги е въобразявала или ги е извлякла несъзнателно от моя ум. Това е реална възможност — те да са просто смъртни, чийто слух им позволява да долавят нашите безпосочни мисли.
Какъвто и да е случаят, те не са много. Ако са били вампири, то несъмнено те са само малцина от онези, които са били унищожени. На другите може би не им достига сила, за да се завърнат. Или решават да не се завръщат. Кой може да знае? Пандора бе убедена, че е умряла, когато Майката и Бащата са били изнесени на слънце.
— Мили Боже, те се прераждат като смъртни и желаят отново да станат вампири?
Марий се усмихна.
— Млад си, Лестат, и си противоречиш. Какво смяташ ти наистина, че е отново да бъдеш смъртен? Помисли си за това, когато пред очите ти застане твоят смъртен баща.
Заразмишлявах мълчаливо над това. Но онова, което бях изградил във въображението си за смъртността, аз не исках да губя. Исках да продължа да скърбя за изгубената си смъртност. И знаех, че моята любов към смъртните е неразривно свързана с липсата ми на страх от тях.
Марий отново се загледа разсеяно нанякъде, отново съсредоточено се заслуша. А после пак извърна лице към мен.
— Лестат, разполагаме с не повече от две или три нощи — рече той тъжно.
— Марий! — прошепнах и прехапах устни, за да спра напиращите да се излеят думи.
Единствената ми утеха бе изражението му и сега ми се струваше, че по лицето му никога не е минавала дори и сянка на безчовечност.
— Ти не знаеш колко много искам да останеш тук — призна той. — Ала животът е там, навън, не тук. Когато се срещнем отново, ще ти разкажа и още, но засега ти знаеш всичко, което ти е нужно. Трябва да заминеш за Луизиана и да бъдеш с баща си до края на живота му, и да научиш от това каквото можеш. Аз съм виждал цели легиони от смъртни да остаряват и умират. Ти — нито един. Ала повярвай ми, млади приятелю, аз отчаяно желая ти да останеш с мен. Нямаш представа колко държа на обещанието си да те намеря, когато му дойде времето.
— Но защо аз не мога да се върна при теб? Защо ти трябва да напуснеш това място?
— Време е — отвърна той. — Вече твърде дълго управлявам тези хора. Будя подозрения, а и освен това европейците вече плават в тези води. Преди да дойда тук, се бях скрил в погребания град Помпей под Везувий и ме прогониха смъртните, когато започнаха да се ровят и да копаят сред руините. И сега се случва същото. Трябва да си потърся друго убежище, по-затънтено, което вероятно ще остане затънтено за дълго време. И, честно, никога не бих те довел тук, ако възнамерявах да остана.
— Но защо не?
— Ти знаеш защо. Не мога да позволя нито ти, нито някой друг да знае къде се намират Онези, които трябва да бъдат пазени. Което ни довежда сега до нещо много важно: обещанията, които трябва да получа от теб.
— Всичко ще ти обещая — отвърнах. — Но какво би могъл да поискаш ти, та да мога да ти го дам?
— Просто е: никога не бива да казваш на други всичко онова, което ти казах. Никога не разказвай за Онези, които трябва да бъдат пазени. Никога не разказвай легендите за старите богове. Никога не разказвай на други, че си ме видял.
Кимнах сериозно. Бях го очаквал, ала без дори да се замислям, знаех, че това може да се окаже много трудно.
— Ако разкажеш дори само едно нещо, ще последва и друго, и с всяко разкриване на тайната на Онези, които трябва да бъдат пазени, ти увеличаваш и риска да бъдат открити.
— Да — съгласих се. — Ала легендите, нашият произход… Ами децата, които ще създам? Не мога ли да им разкажа…
— Не. Както ти казах, разкажеш ли едно, накрая всичко ще разкажеш. Освен това, ако тези новопосветени са деца на християнския бог, ако и те са били отровени като Никола с християнската идея за първородния грях и вината, тези стари предания ще им докарат единствено безумие и разочарование. Всичко това за тях ще е ужас, който те не могат да приемат. Случайности, езически богове, в които те не вярват, обичаи, които не могат да проумеят. Човек трябва да е готов за тези знания, колкото и оскъдни да са те. По-скоро се вслушвай внимателно във въпросите им и им казвай онова, което си длъжен, за да останат доволни. И ако откриеш, че не можеш да ги лъжеш, то не им казвай нищичко. Опитай се да ги направиш силни, както днес са силни безбожниците. Но помни ми думата, никога не им разказвай старите легенди. Тях мога да разказвам аз и само аз.