— А какво ще ми сториш, ако ги разкажа?
Това го стресна. Той загуби самообладание почти за цяла секунда, а после се разсмя.
— Проклета, ама проклета твар си ти, Лестат — измърмори той. — Работата е там, че ако ги разкажеш, мога да ти сторя каквото си ща, и ти несъмнено го знаеш. Мога да те стъпча така, както Акаша стъпка Старейшината. Мога да те запаля със силата на мисълта си. Ала не искам да сипя подобни заплахи. Искам ти да се върнеш при мен. Ала няма да позволя тези тайни да се разчуят. Няма да позволя банда безсмъртни да връхлети върху мен като във Венеция. Няма да стана известен на себеподобните си. И ти никога, умишлено или случайно, не бива да изпращаш някого да дири Онези, които трябва да бъдат пазени, или Марий. Никога няма да произнасяш името ми пред други.
— Разбирам.
— Дали? — попита той. — Или, в края на краищата, е нужно да те заплаша? Нужно ли е да те предупреждавам, че моята мъст може да е страшна? Че моето наказание няма да се простре само върху теб, а и върху онези, на които си поверил тайните? Лестат, погубвал съм други наши себеподобни, когато са идвали да ме търсят. Погубвал съм ги просто защото знаят старите легенди и името Марий и никога не биха се отказали да дирят.
— Не мога да понеса това — промърморих. — Няма да кажа на никого, никога, кълна се. Но се боя, естествено, от това какво могат да разчетат в мислите ми другите. Боя се, че те биха могли да извлекат някакви образи от ума ми. Арман би могъл. Ами ако…
— Ти можеш да прикриеш образите. Знаеш как. Ти можеш да хвърлиш отгоре им други образи, за да ги объркаш. Можеш да заключиш мислите си. На това умение ти вече си се научил. Но хайде да приключваме със заплахите и наставленията. Към теб аз изпитвам обич.
Дълго не отговорих. Мислите ми прескачаха напред към всякакви забранени възможности. Най-сетне го изказах с думи:
— Марий, ти никога ли не изпитваш желанието да разкажеш всичко това на всички тях! Да го направиш известно на всички наши себеподобни на света и да ги обединиш?
— Боже милостиви, не, Лестат! Защо ми е това? — той изглеждаше искрено озадачен.
— За да станат нашите легенди наше притежание, за да можем поне да се замисляме над загадките от нашата история, също като хората. За да можем да си обменяме нашите истории и да споделяме нашата сила…
— … и да продължим да я използваме така, както я използваха Децата на мрака, срещу хората?
— Не… Не така.
— Лестат, във вечността сборищата всъщност се срещат рядко. Повечето вампири са недоверчиви самотници и не обичат другите. Имат не повече от един-двама добре подбрани спътници от време на време и пазят своите ловни полета и своето уединение така, както аз пазя своите. Те не биха пожелали да се обединят и ако някога действително преодолеят злобата и подозренията, които ги разделят, тяхното обединение ще завърши със страшни битки и борби за върховенство, също като онези, които ми разкри Акаша, случили се преди хиляди години. В края на краищата, ние сме създания на злото. Ние сме убийци. По-добре е онези, които се обединяват на тази земя, да са смъртните, и най-сетне те да се обединят в името на доброто.
Приех това, засрамен от вълнението, което то пораждаше в мен, засрамен от цялата си слабост и невъздържаност. Ала едно друго царство на възможностите вече ме обсебваше.
— Ами на смъртните, Марий? Никога ли не ти се е искало да им се разкриеш и да им разкажеш всичко отначало докрай?
Отново той изглеждаше съвсем стъписан от идеята.
— Никога ли не ти се е искало светът да узнае за нас, за добро или за лошо? Никога ли не ти се е струвало по за предпочитане пред живота в тайна?
Той сведе очи и подпря брадичка на свитата си ръка. За първи път улових последователност от образи, които идваха от него, и усетих, че той ми позволява да ги видя, защото не бе уверен в отговора си. Спомняше си и силата на спомена му бе тъй могъща, че пред нея моите сили изглеждаха крехки. И онова, което си припомняше, бяха най-ранните времена, когато Рим все още е управлявал света, а неговото собствено съществуване не било надхвърлило обичайната продължителност на човешкия живот.
— Ти си спомняш как си искал да разкажеш на всички — рекох. — Да сториш тъй, че чудовищната тайна да бъде узната.