И докато седмиците се нижеха, всеки от нас все повече се разкриваше пред другия. Никола ми разказа за детството си в училище, за малките разочарования от ранните му години, за онези, което бе познавал и обичал.
А аз започнах да му разказвам за болките си — и най-сетне, за стария позор, когато избягах с италианските артисти.
До това се стигна една вечер, когато пак бяхме в кръчмата, пияни както обикновено. Всъщност бяхме стигнали онзи етап на пиянството, който двамата бяхме започнали да наричаме Златния миг, когато всичко имаше смисъл. Винаги се опитвахме да удължим този момент, а после неизбежно един от нас признаваше: „Вече не мога да ти следя мисълта, мисля, че Златният миг отмина.“
Тази вечер, докато гледах през прозореца луната, изгряла над планините, аз казах, че по време на Златния миг не е толкова ужасно, че не сме в Париж, че не се намираме в Операта или в „Комеди“ в очакване завесата да се вдигне.
— Ти и театрите на Париж — каза ми той. — За каквото и да говорим, ти пак започваш за театрите и актьорите…
Кафявите му очи бяха много големи и доверчиви. И дори и толкова пиян, той изглеждаше спретнат с червения си кадифен парижки редингот.
— Актьорите и актрисите създават вълшебство — казах аз. — Те творят на сцената. Те съчиняват, те създават.
— Чакай само да видиш потта, която струи по гримираните им лица под палещите прожектори — каза той.
— Ех, пак започваш — въздъхнах. — Точно ти, който си се отказал от всичко, за да свириш на цигулка.
Той изведнъж стана ужасно сериозен и извърна очи, сякаш изморен от собствените си борби.
— Така е — призна той.
Дори и сега цялото село знаеше, че между него и баща му се води война. Ники не желаеше да се върне в Париж, за да следва.
— Ти създаваш живот, когато свириш — казах. — Създаваш нещо от нищото. Сътворяваш нещо добро. И това за мен е благослов.
— Аз създавам музика и тя ме прави щастлив — каза той. — Какво толкова добро и благословено има в това?
При тези думи махнах с ръка, както вече неизменно посрещах неговия цинизъм.
— Толкова години преживях сред тези, които не създават нищо и не променят нищо — казах. — Актьорите и музикантите за мен са светци.
— Светци? — възкликна той. — Благослов? Доброта? Лестат, слисан съм от езика ти.
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ти не разбираш. Говоря за характера на човешките същества, не за онова, в което вярват. Говоря за тези, които не биха приели безполезен живот, само защото им е бил отреден по рождение. Тоест, тези, които искат да станат нещо по-добро. Те се трудят, те се жертват, вършат нещо…
Това го трогна, а аз леко се изненадах, че съм го казал. Ала все пак чувствах, че с нещо съм го обидил.
— В това има благослов — продължих. — Има святост. И има ли Бог, няма ли, в него има доброта. Знам го така, както знам, че планините се издигат навън и че звездите светят.
Изглеждаше ми тъжен. И все още изглеждаше обиден. Но в момента аз не мислех за него.
Мислех за разговора, който бях провел с майка си, и за усещането ми, че аз не бих могъл да съм добър и да въстана срещу семейството си. Ала ако повярвах в казаното от мен…
И, сякаш четеше мислите ми, той ме попита:
— Но ти наистина ли вярваш във всичко това?
— Може би да, а може би не — отвърнах. Не издържах да го гледам толкова тъжен.
И мисля, че заради това, повече от всичко друго, му разказах цялата история за това как избягах с артистите. Разказах му неща, които на никого не бях казвал, дори и на майка си — за онези няколко дни и за щастието, което ми бяха донесли.
— И сега, как би могло да не е добро да даваш и да получаваш такова щастие? — попитах. — Ние съживихме онзи град, когато изиграхме нашата пиеса. Вълшебство, казвам ти. То може да лекува болните, може!
Той поклати глава. И разбрах, че има неща, които той иска да каже, ала от уважение към мен ги премълчава.
— Ти не разбираш, нали? — попитах.
— Лестат, грехът винаги е приятен — каза той сериозно. — Не го ли виждаш? Защо мислиш, че Църквата винаги е порицавала артистите? От Дионисий, бога на виното, произхожда театърът. Можеш да го прочетеш у Аристотел. А Дионисий е бил бог, който е подтиквал хората към поквара. Хубаво ти е било на онази сцена, защото тя е била безпътна и разюздана от вековното служение на бога на гроздето — и ти си вилнял по нея, въставайки срещу баща си…