Ниските покриви на малките къщички блестяха на лунната светлина. Лъчите се плъзгаха по железните врати на хубавите къщи в испанския квартал, блещукаха зад завесите от истинска дантела, окачени от вътрешната страна на прясно измити стъклени врати. Обикалях сред грубо скованите малки бунгала, които се простираха до укрепленията, взирах се през прозорците в позлатените мебели и емайлирани късчета богатство и цивилизация, които на това варварско място изглеждаха безценни и префинени и дори тъжни.
От време на време сред калта изникваше видение: истински френски благородник, пременен с белоснежна перука и натруфен редингот, съпругата му — с пание5, и черен роб, който носи чисти чехли за двамата високо над потоците от кал.
Знаех, че съм дошъл в най-изоставения преден пост на Дивата градина и че това е моята земя, и ще остана в Ню Орлиънс, стига Ню Орлиънс да успее да оцелее. Каквито и страдания да ме мъчеха, те трябваме да намаляват на това беззаконно място, а по каквото и да закопнеех, щях да изпитвам още повече наслада, домогна ли се до него.
И през онази първа нощ в този малък зловонен рай имаше мигове, когато се молех въпреки всичките си тайни сили някаква връзка да ме сродява с всеки смъртен. Може би аз не бях екзотичният изгнаник, който си представях, а просто неясният увеличен образ на всяка човешка душа.
Стари истини и древни магии, революции и изобретения, всички те заговорничат, за да ни отвлекат от страстта, която по един или друг начин побеждава всички ни.
И накрая, изнурени от цялата тази сложност, ние мечтаем за онези стародавни времена, когато сме седели на майчиното коляно и всяка целувка е била съвършеният връх на желанието. Какво ли ни остава, освен да търсим прегръдката, която сега трябва да обединява и рая, и ада — наша орис отново, и отново, и отново.
Епилог
Интервю с вампир
1
И тъй, стигнах до края на „Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат“ историята, която имах за цел да разкажа. Ето ви разказа за магиите и мистериите на Древния свят, който аз избрах да предам, въпреки всички забрани и предписания.
Ала моята история не е завършила, колкото и да ми липсва охота да я продължа. И трябва да се спра, поне накратко, върху болезнените събития, довели до моето решение да се погреба в земята през 1929 г.
Това се случи сто и четирийсет години след като отплавах от острова на Марий. И никога повече не зърнах Марий. Габриел също я бях изгубил напълно. Тя изчезна онази нощ в Кайро и нито един, когото съм познавал някога, нито смъртен, нито безсмъртен, не чу за нея повече.
И когато през двайсети век аз легнах в гроба, бях сам и уморен, и тежко ранен и телесно, и душевно.
Изживях онзи един живот, както ме посъветва Марий. Ала не мога да обвиня него за това как го изживях и за ужасните грешки, които допуснах.
Чистата воля влияеше на опита ми повече от всяка друга човешка черта. И напреки на всякакви съвети и предсказания, аз ухажвах трагедията и нещастието както винаги. Но и получих своите награди, не мога да го отрека. Близо седемдесет години аз имах своите новопосветени вампири Луи и Клодия, двама от най-великолепните безсмъртни, живели някога на земята, и докато те бяха с мен, условията диктувах аз.
Скоро след като пристигнах в колонията, аз се влюбих фатално в Луи — млад, тъмнокос плантатор буржоа, с изящна реч и префинени обноски, който по своя цинизъм и влечение към саморазрушението бе същински близнак на Никола.
Той притежаваше мрачната напрегнатост на Ники, неговото бунтарство, изтерзаната му способност да се разкъсва между вярата и безверието и най-сетне да се отчая.
Ала Луи си спечели власт над мен, много по-силна, отколкото някога е имал Никола. Дори и когато беше най-жесток, Луи докосваше нежността в мен, изкушаваше ме със своята колеблива зависимост, със своята влюбеност във всеки мой жест и всяка произнесена от мен дума.
И неговата наивност винаги ме покоряваше, странната му буржоазна вяра, че Бог си е Бог, дори и когато ни е обърнал гръб, че проклятието и спасението очертават границите на един малък, безнадежден свят.
Луи бе страдалец, създание, което обичаше смъртните повече дори от мен. И понякога се замислях дали не очаквах от Луи да ме накаже заради онова, което се случи с Ники, дали не съм създал Луи, за да бъде моя съвест и да означи границата между наказанието, което чувствах, че заслужавам, и освобождението ми от него.