Но аз го обичах, просто и ясно. И от отчаяното желание да го задържа, да го обвържа още по-тясно с мен в най-опасното време извърших най-себичната и невъздържана постъпка в целия си живот сред живите мъртви, и това бе престъплението, което щеше да доведе до моята гибел: сътворяването на Луи, и сътворяването за Луи на Клодия, поразително красиво дете вампир.
Тялото й не бе навършило и шест години, когато аз я взех, и въпреки че ако не го бях сторил, тя щеше да умре (както и Луи щеше да умре, ако не го бях взел), това бе предизвикателство към боговете, за което и аз, и Клодия щяхме да си платим.
Но тази история я разказа Луи в „Интервю с вампир“, която, въпреки всичките противоречия и ужасни недоразумения, които съдържа, успява да улови атмосферата, в която Клодия, Луи и аз се събрахме и останахме заедно шейсет и четири години.
През това време ние бяхме единствени по рода си сред нашите себеподобни, трио ловци убийци, облечени в кадифе и коприна, и горди с нашата тайна, тържествувахме в изживяващия възход Ню Орлиънс, приютил ни сред разкош и предоставящ ни безброй свежи жертви.
И въпреки че Луи не е знаел това, когато е пишел своята хроника, шейсет и четири години са забележително време за всяка връзка в нашия свят.
Що се отнася до изписаните от него лъжи и грешките, които е допуснал, е, прощавам му развинтеното въображение, озлоблението и суетата му, която, в края на краищата, никога не е била кой знае колко голяма. Аз така и не му разкрих и половината от своите способности, и с основание, защото той се свиваше от вина и омраза към себе си, когато използваше своите дори само наполовина.
Дори и необичайната му красота и неизчерпаемият чар за него бяха някаква тайна. Когато прочетете твърденията му, че съм го направил вампир, защото съм възжелал плантаторската му къща, това по-скоро би трябвало да се отдаде на присъщата му скромност, а не на тъпота, предполагам.
Що се отнася до убеждението му, че съм бил селянин, е, това е разбираемо. В края на краищата, той бе капризно и затормозено дете на средната класа и като на всички колониални плантатори му се искаше да бъде истински аристократ, макар и никога да не бе срещал такъв, а аз бях издънка на дълго родословие от господари феодали, които си облизваха пръстите и на вечеря хвърляха през рамо кокалите на кучетата.
Когато той твърди, че съм си играел с невинни непознати, сприятелявал съм се с тях и после съм ги убивал, как би могъл да знае, че аз ловувах почти изключително сред комарджиите, крадците и убийците и бях верен на негласната си клетва да убивам злодеите повече, отколкото някога съм се надявал? (Младият Френие например, плантатор, когото Луи безнадеждно романтизира в своя текст, всъщност беше разюздан убиец и лъжеше на карти и когато го поразих, се готвеше да предаде в чужди ръце семейната плантация, за да изплати дълг. Развратниците, с които веднъж пирувах пред Луи, напук на него, бяха упоили и обрали мнозина моряци, дето повече никой не ги бе видял живи.)
Ала подобни дреболии всъщност нямат значение. Той е разказал историята такава, каквато е вярвал, че е била.
А в действителност Луи винаги е бил сбор от недостатъците си, най-измамно човечният демон, когото съм познавал. Дори и Марий не би могъл да си представи едно толкова състрадателно и съзерцателно създание, вечният джентълмен, който дори учеше Клодия как да борави със сребърните прибори, когато тя, да е благословено мъничкото й сърчице, нямаше ни най-малка нужда дори да пипне нож или вилица.
Слепотата му за подбудите или за страданията на другите бе едно от нещата, които съставляваха чара му, също колкото и несресаната черна коса или вечно тревожния израз на зелените му очи.
И защо ми е да разказвам за това как той идваше при мен, скръбен и тревожен, и ме е умолявал никога да не го напускам. Или как се разхождахме заедно и разговаряхме, играехме заедно Шекспир за забавление на Клодия, или излизахме, хванати подръка, на лов из кръчмите по речното крайбрежие, или да танцуваме валс с тъмнокожи красавици на прочутите квартеронски балове?
Четете между редовете.
Аз го предадох, когато го сътворих, и това е важното. Точно както предадох и Клодия. И му прощавам глупостите, които е написал, защото е казал истината за свръхестествената обвързаност между него, Клодия и мен, която нямахме право да споделяме през онези дълги десетилетия на деветнайсети век, когато пауновата окраска на стария режим избледняваше, а прелестната музика на Моцарт и Хайде отстъпваше място на Бетовеновата бомбастичност, която навремени твърде забележително наподобяваше звъна на моите въображаеми Камбани на ада.