Аз имах онова, което желаех, което винаги съм желал. Аз имах тях. И успявах от време на време да забравя Габриел, да забравя Ники, да забравя дори и Марий и безизразното, взряно в нищото лице на Акаша и леденото докосване на дланта й, и жарта на нейната кръв.
Но аз винаги съм искал много неща. Кое бе важното в продължение на онзи живот, описан от него в „Интервю с вампир“? Защо ние съществувахме толкова дълго?
През целия деветнайсети век вампирите бяха откривани от писателите на Европа. Лорд Рутвен, творението на доктор Полидори, отстъпи на сър Франсис Варни от булевардните романчета, а по-късно се появи великолепната и чувствена контеса Кармила Карнщайн на Шеридан льо Фану, и най-сетне голямото страшилище на вампирите, косматият славянин граф Дракула, който, макар и да умее да се превръща в прилеп и да се дематериализира, когато си ще, въпреки това пълзи надолу по стената на своя замък като гущер, явно за развлечение — всички тези творения и много други като тях подхранваха неутолимата жажда за „готически и фантастични разкази“.
Ние бяхме самата същност на тази представа от деветнайсети век — аристократично надменни, безупречно елегантни и неизменно безмилостни и вкопчени един в друг в една земя, узряла и за други като нас, ала необезпокоявана от тях.
Може би бяхме улучили идеалния момент в историята, идеалното равновесие между чудовищното и човешкото, времето, когато „вампирската романтика“, родена в моето въображение сред пъстроцветните брокати на стария режим, трябваше да намери своето върхово въплъщение в развятата черна пелерина, черния цилиндър и лъскавите къдрици на момиченцето, спускащи се от виолетовата панделка към буфан ръкавите на прозирната й копринена рокля.
Но какво бях сторил аз на Клодия? И кога щях да си платя за това? Колко дълго тя бе доволна да бъде мистерията, която свързваше тъй тясно мен и Луи, музата на нашите лунни часове, единствения обект, към когото питаехме преданост и двамата?
Неизбежно ли беше тя, чието тяло никога нямаше да стане женско, да нападне демоничния баща, обрекъл я да живее в тялото на порцеланова кукличка?
Трябваше да се вслушам в предупреждението на Марий. Трябваше да се спра и да се замисля, когато стоях на ръба на този величествен и упоителен експеримент: да създам вампир от „малките“. Трябваше да си поема дълбоко дъх.
Ала, знаете ли, това бе същото като да свиря на цигулка за Акаша. Аз го желаех. Исках да видя какво ще се случи с едно толкова красиво момиченце!
О, Лестат, ти си заслужаваш всичко, което ти се е случило някога! По-добре не умирай, че може наистина да попаднеш в ада.
Но защо поради чисто себични подбуди не се вслушах в някой от дадените ми съвети? Защо не се поучих от някого от тях — от Габриел, от Арман, от Марий? Но пък аз в действителност никога никого не съм слушал. Така или иначе, просто не мога.
И дори и сега не мога да кажа, че съжалявам за Клодия, че ми се иска никога да не я бях виждал, прегръщал, никога да не й бях шепнал тайни и никога да не бях чул нейния смях да кънти в сумрачните, осветени от газени лампи стаи на онази човешка, твърде човешка градска къща, която обитавахме сред лакирани мебели, потъмнели маслени картини и пиринчени саксии, досущ като живи същества. Клодия бе моята мрачна рожба, моята любов, злото на моето зло. Клодия сломи сърцето ми.
И в една топла и знойна нощ на 1860 г. тя реши да уреди дълговете. Примами ме, вкара ме в клопка и заби ножа отново и отново в моето упоено, отровено тяло, докато почти всяка капка вампирска кръв не изтече от мен преди няколкото безценни мига, в които раните ми се затвориха.
Не я обвинявам. И аз самият бих постъпил не по-различно.
И онези трескави мигове аз никога няма да забравя, никога няма да затворя в някое затънтено кътче на съзнанието си. Нейната хитрост и нейната воля ме повалиха тъй сигурно, колкото и ножът, прерязал гърлото ми и разполовил сърцето ми. Докато съществувам, аз всяка нощ ще мисля за онези мигове и за бездната, зейнала под мен, скокът в гибелта на смъртните, която едва не ме застигна. Даде ми го Клодия.
Но докато кръвта изтичаше и ми отнемаше всяка способност да виждам, да чувам и най-сетне да помръдна, мислите ми се връщаха все по-назад и по-назад, далеч по-назад от създаването на обреченото вампирско семейство сред техния рай от тапети и дантелени завеси, към смътните образи на дъбрави от митични земи, където древният горски бог Дионисий бе чувствал как отново и отново разкъсват плътта му, как се лее кръвта му.