Выбрать главу

— Не, Ники. Не, хиляди пъти не.

— Лестат, ние сме партньори в греха — усмихна ми се той най-накрая. — Винаги сме били. И двамата сме се държали лошо, и двамата сме заслужили лоша слава. Точно това ни свързва.

Сега бе мой ред да добия тъжен, обиден вид. А Златният миг си бе отишъл безвъзвратно — освен ако не се случеше нещо ново.

— Хайде — приканих го внезапно. — Вземай цигулката си, ще отидем някъде в гората, където музиката няма да събуди никого. Ще проверим дали в нея няма доброта.

— Ти си луд! — възкликна той, ала награби неотворената бутилка за гърлото и незабавно тръгна към вратата.

Следвах го по петите.

Когато той излезе от дома си с цигулката, каза:

— Да отидем там, където са изгаряли вещиците! Виж, луната е разделена точно по средата. Светло е. Ще танцуваме дяволския танц и ще свирим на духовете на вещиците.

Разсмях се. Трябваше да съм пиян, че да се навия на това.

— Ще върнем светостта на това място — рекох — с добра и чиста музика.

Много, много години бяха минали, откакто бях ходил на кладата на вещиците.

Луната беше достатъчно ярка, както бе казал той — виждаха се овъглените колове, наредени в мрачен кръг, и земята, на която нищо не растеше дори сто години след изгарянията. Новоизраслите фиданки на гората растяха надалече. И вятърът духаше на поляната, а горе, вкопчило се в скалистия склон, селото витаеше в мрака.

Обвя ме лек хлад, но това бе само сянка на болката, която бях изпитал като дете, когато чух ужасните думи „опечени живи“, когато си представях страданията им.

Бялото лице на Ники сияеше на бледите лъчи. Той веднага засвири циганска песен и затанцува в кръг, докато свиреше.

Аз седнах на един широк, изгорял пън и отпих от бутилката. И сърцераздирателното чувство ме обзе, както винаги, заедно с музиката. Какъв грях има тук, помислих си, освен цял живот да живея на това ужасно място? И съвсем скоро вече плачех, безмълвно и ненатрапчиво.

Въпреки че музиката сякаш не спираше, Ники ме заутешава. Седяхме един до друг, и той ми каза, че светът е пълен с неправди и че ние сме пленници, той и аз, на това отвратително кътче на Франция, и някой ден ще се изтръгнем от него. А аз се замислих за майка си в замъка горе в планината и тъгата ме скова, докато вече не издържах и Ники отново засвири и ми каза да танцувам и да забравя всичко.

Да, ето какво може да те накара музиката, искаше ми се да кажа. Това грях ли е? Как може да бъде зло? Тръгнах подире му, когато той затанцува в кръг. Нотите като че излитаха нагоре от цигулката и сякаш бяха направени от злато. Почти ги виждах как проблясват. Сега танцувах ли танцувах в кръг около него, а той се унесе в по-дълбока и по-безумна музика. Разперих подплатеното с кожи наметало като криле и отметнах глава, за да погледна луната. Музиката се издигаше навсякъде около мен като дим и лобното място на вещиците бе изчезнало. Останало бе само небето над нас, което се спускаше над планините.

След всичко това, в последвалите дни станахме още по-близки.

Но след няколко вечери се случи нещо съвсем необикновено.

Беше късно. Пак бяхме в кръчмата и Никола, който се разхождаше из стаята и жестикулираше театрално, заяви онова, което открай време се въртеше в умовете ни.

Че трябва да избягаме в Париж — дори и да нямаме пукнат грош, ще е по-добре, отколкото да останем тук. Дори и да живеехме в Париж като просяци! Трябваше да е по-добре.

Разбира се, това желание се бе натрупвало и у двамата.

— Е, може и да станем улични просяци, Ники — казах. — Защото проклет да съм, ако се направя на провинциалния братовчед сиромах, просещ в големите домове!

— Мислиш ли, че ще поискам това от теб? — попита той. — Говоря ти за бягство, Лестат. Да ги вбесим всичките до един.

Исках ли да продължа така? Бащите ни щяха да ни прокълнат. В края на краищата, целият ни живот тук бе безсмислен.

Разбира се, и двамата бяхме наясно, че да избягаме заедно щеше да е хиляди пъти по-сериозно от всичко, което бях правил досега. Вече не бяхме момченца, а мъже. Нашите бащи щяха да ни прокълнат, и това никой от нас не можеше да отмине със смях.

А и бяхме достатъчно големи, че да знаем какво значи нищета.

— Какво ще правя в Париж, когато огладнеем? — попитах. — Ще застрелвам плъхове за вечеря?