Кимнах. Но пулсът ми биеше страшно учестено. Обичах да бъда отстъпникът, онзи, който вече е нарушил всички закони до един. Значи, те подражаваха на книгата ми, така ли? Охо, вече се беше започнало. Колелата се бяха завъртели.
— Лестат, ти си мислиш, че разбираш — заговори той търпеливо. — Ала дали е така? Ако само една мъничка частица от нашата тъкан попадне под микроскопите на света, повече няма да има спорове за легенди и за суеверия. Доказателството ще е в ръцете им.
— Не съм съгласен с теб, Луи — отвърнах. — Не е толкова просто.
— Те притежават средства, чрез които да ни идентифицират и класифицират, и ще нахъсат цялото човечество срещу нас.
— Не, Луи. Учените в днешно време, в този век, са шарлатани, които постоянно водят войни помежду си. Те се препират по най-елементарни въпроси. Ще трябва да разпределиш свръхестествената тъкан между всички микроскопи по света, а дори и тогава обществото може и да не повярва на нито дума.
Той се замисли над това.
— Значи, един заловен. Един жив образец, попаднал в ръцете им.
— Дори и това пак няма да е достатъчно да ги убеди — отвърнах. — Пък и как ще ме удържат?
Ала бе просто прелестно да си го представям — преследването, интригата, възможното залавяне, бягството. Изпаднах във възторг.
Сега той се усмихваше със странна усмивка, изпълнена едновременно и с неодобрение, и с възхита.
— Ти си по-луд отвсякога! — произнесе той едва чуто. — По-луд от едно време, когато обикаляше из Ню Орлиънс и плашеше хората нарочно.
Смях се дълго, ала после се успокоих. Нямахме много време, скоро щеше да дойде утрото. А утре вечер можех да се смея по целия път до Сан Франциско.
— Луи, обмислил съм го внимателно от всяка страна. По-трудно ще е да започнем истинска война със смъртните, отколкото си мислиш…
— А ти си твърдо решен да я започнеш, нали? Искаш всички, и смъртни, и безсмъртни, да се впуснат да те преследват.
— Защо не? — попитах. — Нека започне. И нека те се опитат да ни унищожат така, както са унищожили другите си дяволи. Нека се опитат да ни изтрият от лицето на земята.
Той ме гледаше със същия онзи едновремешен израз на страхопочитание и недоверчивост, който бях виждал стотици пъти на лицето му. Направо ме караше да оглупявам, както се казва.
Но небето над нас избледняваше и звездите все повече се отдалечаваха. Само няколко безценни мига ни оставаха заедно, преди да изгрее пролетното утро.
— И значи ти наистина искаш това да се случи? — попита той сериозно и този път по-нежно.
— Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война!
— Новото зло, както ти сам навремето го наричаше — рече той. — И този път това е злото на двайсетия век.
— Точно така — потвърдих, ала отново се сетих за чисто смъртния порив, суетния порив към световна слава и признание. Леко се изчервих от срам. Всичко това щеше да ми донесе такава наслада!
— Но защо, Лестат? — попита той леко подозрително. — Защо ти е тази опасност, този риск? В края на краищата ти успя. Ти се завърна. По-силен си отвсякога. В теб древният огън гори тъй разпалено, сякаш никога не е угасвал, и ти знаеш колко безценно е това, тази воля просто да продължаваш да съществуваш. Защо да я подлагаш на непосредствена опасност? Забрави ли какво беше, когато целият свят се въртеше около нас и никой не можеше да ни стори зло, освен самите нас?
— Предложение ли ми правиш, Луи? Завръщаш се при мен, както казват влюбените?
Очите му потъмняха и той се извърна от мен.
— Не ти се подигравам, Луи.
— Ти се завърна при мен, Лестат — отвърна той с равен глас и отново ме погледна. — Когато чух за пръв път да си шушнат за теб в „Дъщерята на Дракула“, почувствах нещо, което мислех, че си е отишло завинаги… — той млъкна.
Но аз знаех за какво говореше. Вече го беше казал. А аз го бях разбрал още преди векове, когато почувствах отчаянието на Арман след гибелта на старото сборище. Вълнение, желанието да продължиш да съществуваш — те за нас бяха безценни. Значи, имах още повече причини да направя рок концерта, всичко да продължи, войната да започне.