— Лестат, не излизай утре вечер на сцената! — примоли ми се той. — Остави филмите и книгата ти да осъществяват желаното от теб. Но ти се пази! Хайде да се съберем и да си поговорим. Нека бъдем заедно в този век така, както никога не сме били в миналото. И аз говоря за всички нас.
— Твърде изкушаващо, прекрасни мой — отвърнах. — През миналия век е имало моменти, когато всичко бих дал да чуя тези думи! И ние ще се съберем, и ще разговаряме, всички ние, и ще бъдем заедно. Ще е великолепно, по-хубаво, отколкото някога е било. Аз отново ще бъда Лелио, и то такъв, какъвто никога не съм бил в Париж. Аз ще бъда Вампирът Лестат, и всички ще ме видят. Символ, отстъпник, игра на природата — обичан, презиран, всичко вкупом! Не мога да се откажа от това, чуй ме! Не мога да допусна провал. И, честно казано, ни най-малко не ме е страх.
Стегнах се, защото очаквах да прояви студенина или да изпадне в скръб. Мразех изгряващото слънце както никога досега. Той му обърна гръб. Лъчите вече бяха започнали да му причиняват болка. Но изражението на лицето му бе все така изпълнено с топлота.
— Много добре тогава — рече той. — Бих искал да дойда в Сан Франциско с теб. Много ми се иска. Ще ме вземеш ли със себе си?
Не можах да му отговоря веднага. Обхваналото ме вълнение бе с такава сила, че чак ме болеше, а обичта, която чувствах към него, бе направо унизителна.
— Разбира се, че ще те взема със себе си — казах.
Спогледахме се напрегнато. Той вече трябваше да тръгва. Утрото за него бе дошло.
— И още нещо, Луи…
— Да?
— Тези дрехи… Просто са невъзможни. Утре вечер, както се казва през двайсети век, тоя пуловер и тези джинси ги разкарай!
Той си тръгна и утрото опустя. Дълго стоях и мислех за онова послание. Опасност. Огледах далечните планини, безкрайните поля. Дали бе заплаха, или предупреждение — какво значение имаше? Младите звънят по телефона, древните издигат свръхестествен глас. Какво толкова странно имаше?
Сега можех да мисля само за Луи и за това, че той е с мен. И какво ще бъде, когато дойдат и другите.
2
Когато нашият кортеж премина през портата, обширните паркинги на „Кау Палас“ в Сан Фрациско бяха претъпкани от обезумели смъртни. Моите музиканти се возеха в лимузината отпред, Луи — до мен, в кожения салон на поршето. Свеж и бляскав, облечен в един от костюмите на групата с черна пелерина, той изглеждаше така, сякаш е слязъл от страниците на собствения си разказ. Зелените му очи малко боязливо оглеждаха пищящите младежи и бодигардовете на мотоциклети, които ги изтласкваха и удържаха далече от нас.
Всички билети се бяха разпродали още преди месец; разочарованите фенове искаха концертът да се предава навън, за да могат да го слушат. По земята се въргаляха кутии от бира. Тийнейджъри се бяха изкатерили на покривите, по предните капаци и по багажниците на колите, радиата бяха надути до дупка и от тях ревеше „Вампирът Лестат“.
Мениджърът ни притича до моя прозорец и обясни, че навън ще сложат екрани и високоговорители. Полицията в Сан Франциско бе дала разрешение, за да предотврати избухването на размирици.
Усещах как тревогата на Луи нараства все повече. Няколко младежи проникнаха през полицейския кордон и се залепиха за неговото стъкло, когато кортежът направи остър завой и си запроправя път към продълговатата, грозна зала с форма на тръба.
Бях напълно запленен от случващото се. Безразсъдството напираше в мен. Отново и отново феновете се трупаха около колата, а после ги отблъскваха, и аз започвах да проумявам колко трагично съм подценил цялото това приключение.
Рок концертите, които бях гледал на филм, не бяха успели да ме подготвят за суровото електричество, което вече протичаше в тялото ми, както музиката вече се вихреше в главата ми, а срамът от моята суетност на смъртен се изцеряваше.
За да влезем в залата, преминахме през същинска касапница. През навалица от бодигардове притечахме в тежко охраняваната зона зад кулисите. Костеливо орехче се беше вкопчила здраво в мен, Алекс буташе пред себе си Лари.
Феновете ни дърпаха за косите, за пелерините. Пресегнах се назад, придърпах Луи под крилото си и го въведох вътре заедно с нас.
А после, в гримьорната със спуснатите завеси, чух за първи път зверския рев на тълпата — петнайсет хиляди души, които пееха и пищяха под един покрив.