Нова вълна хашиш се надигна от предните редове. Дългокоси, облечени в кожа рокери с кожени гривни с шипове бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха — приличаха на призраци на келти с разветите варварски коси. И от всички кътчета на това продълговато, кухо, задимено пространство се изливаше без задръжки чувство, което може би бе любов.
Светлината трепнеше и движенията на тълпата изглеждаха насечени, сякаш тя се мяташе в конвулсивни гърчове.
Те скандираха в унисон, все по-силно и по-силно, една-единствена дума: ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ!
О, това е истински божествено! Кой ли смъртен би могъл да издържи на тази наслада, на това обожание? Стиснах краищата на черното си наметало — това бе знакът. Тръснах коси и те се посипаха на талази. И тези жестове отприщиха нов поток от викове чак до края на залата. Лъчите на прожекторите се метнаха към сцената. Разперих наметалото от двете страни като криле на прилеп.
Писъците се сляха в гръмогласен монолитен рев.
— A3 Съм Вампирът Лестат! — изкрещях аз с цяло гърло и отстъпих назад от микрофона. Звукът, почти видим, се изви над цялата овална зала и викът на тълпата се издигна още по-високо, още по-силно, сякаш за да погълне ехото.
— Хайде, Да Ви Чуя! Обичате Ли Ме? — изкрещях внезапно, без изобщо да го очаквам от себе си. Навсякъде тропаха с крака, тропаха не само по бетонния под, но и по дървените седалки.
— Колко От Вас Искат Да Станат Вампири?
Ревът премина в гръм. Няколко души се опитаха да се изкатерят отпред на сцената и бодигардовете ги издърпаха. Един от грамадните черни рошави рокери подскачаше нагоре-надолу, стиснал кутия бира във всяка ръка.
Прожекторите светнаха още по-ярко, като сиянието на взрив. От високоговорителите и апаратурата зад мен ревна оглушително двигателят на локомотив, сякаш влакът всеки миг щеше да изскочи на сцената.
Той погълна всички други звуци в залата. Тълпата танцуваше и се клатушкаше пред мен в оглушителната тишина. И тогава яростно и пронизително зави електрическата китара. Барабаните гръмнаха в маршов ритъм, стържещият локомотивен звук на синтезатора излетя във висините, а после рухна в бълбукащия казан на шумовете в такт с марша. Време беше да започне песента в минор, детинският й текст екна над акомпанимента:
Грабнах микрофона от стойката, изтичах до единия край на сцената, после до другия, а наметалото се развяваше зад гърба ми:
Те протягаха ръце и се мъчеха да докопат глезените ми, пращаха ми въздушни целувки, момчетата вдигаха своите момичета да докоснат наметалото ми, когато то прелиташе над главите им.
Костеливо орехче яростно удряше по струните, скочи към мен и се завъртя бясно. Музиката се издигна и премина в пронизително глисандо, барабаните и цимбалите тътнеха, бълбукащият казан на синтезатора отново закипя.
Усетих как музиката прониква в костите ми. Дори и служението в старото римско сборище не бе ме завладявало така.
Втурнах се в танца, завъртях гъвкаво бедра, а после ги залюлях напред-назад и двамата с нея се приближихме до самия край на сцената. Изпълнявахме свободните еротични движения на Пулчинела и Арлекин и на всички останали герои от старите комедии, импровизирахме като тях някога, инструментите се откъсваха от тънката мелодия и беснееха, а после пак се завръщаха при нея, а ние се нахъсвахме един друг в танца, нямаше нищо отрепетирано, всеки беше в роля, всичко бе напълно ново.
Хората напираха да се качат при нас и бодигардовете ги отблъскваха грубо. Ала ние продължавахме да танцуваме на самия край на сцената, сякаш за да ги дразним, мятахме коси и те падаха по лицата ни, обръщахме се, за да се видим като невъзможна халюцинация на огромните екрани. Звуците пронизваха тялото ми. Обърнах се отново към тълпата. Звукът се търкаляше като стоманено топче, което си намираше вдлъбнатина ту тук, ту там — по бедрата, по раменете, и накрая се издигнах над сцената в огромен, бавен скок, а после се спуснах безмълвно, черното наметало се развяваше, а от отворената ми уста се показваха вампирските зъби.