Гримираните и маскирани смъртни около тях направо подивяха, ала те, истинските, не помръднаха.
Цели три часа ние танцувахме, пяхме, направо разбихме металните инструменти, уискито се плискаше и прескачаше между Алекс, Лари и Костеливото орехче, тълпите все повече и повече напираха към нас и накрая удвоиха полицейската охрана и запалиха осветлението. По високите краища на залата вече трошаха дървените седалки, по бетонния под се търкаляха консервни кутии. Истинските вампири не посмяха да се доближат и на крачка до нас. Някои от тях изчезнаха.
Така стояха нещата.
Крещенето не секна, все едно се бяха събрали петнайсет хиляди градски пияници, чак до финала, когато дойде ред на баладата от последния клип, „Векът на невинността“.
И тогава музиката утихна. Барабаните постепенно замлъкнаха, синтезаторът засвири с прелестните, прозрачни тонове на електрически клавесин, тонове толкова леки, ала тъй разкошни, сякаш във въздуха се посипа златен прах.
Един-единствен прожектор освети с приглушена светлина мястото, на което стоях — дрехите ми бяха покрити с петна от кървава пот, косата ми бе подгизнала от нея и сплъстена, на едното ми рамо висеше наметалото.
Пред зейналата паст на залата, изпълнена с изпаднала в захлас, опиянена публика, аз бавно издигнах глас, и изговарях ясно всяка дума:
Този век е на невинността,
истинна невинност.
Всички ваши демони са видими,
всички ваши демони добиха плът.
Наречете ги Болка,
наречете ги Глад,
наречете ги Война.
Мистично зло не ви е нужно вече.
Прогонете дяволи, вампири,
Боговете, на които вече се не кланяте.
Помнете:
Мъжът със зъби хищни носи плащ.
Което мислите за чар,
е заклинание.
Разберете какво виждате,
когато ме гледате!
Убийте ни, мои братя и сестри.
Войната започна.
Разберете какво виждате,
когато ме гледате!
Изви се буря от аплодисменти и аз затворих очи. На какво ръкопляскаха те в действителност? Какво възхваляваха?
Електрическата светлина превръщаше нощта в ден в огромната зала. Истинските вампири изчезнаха сред раздвижилата се навалица. Униформените полицаи скочиха на сцената и образуваха плътна редица пред нас. Докато вървяхме към кулисите, Алекс ме дръпна:
— Пич, трябва да офейкваме. Обкръжили са проклетата лимузина. А ти никога няма да се добереш до твойта кола.
Казах не, те трябва да продължат, да се качат в лимузината и да потеглят веднага.
И тук видях от лявата си страна напрегнатото бяло лице на истински вампир, който разбутваше навалицата и си пробиваше път. Беше облечен в черни кожени дрехи като мотоциклетист, копринената му свръхестествена коса бе бляскава, гъста и черна.
Завесата падна отвисоко и отдели сцената от залата. Луи вървеше до мен. Забелязах още един отдясно, слаб ухилен мъж с черни очички.
Щом излязохме на паркинга, ни лъхна студен въздух. Там цареше пандемониум — навсякъде се гърчеха и мятаха смъртни, полицията призоваваше към ред, лимузината се клатеше като лодка, когато набутаха в нея Костеливо Орехче, Алекс и Лари. Един от бодигардовете беше запалил мотора на поршето ми, но младежите думкаха по предния и по задния капак, все едно бяха барабани.
Зад чернокосия вампир изникна друг демон, жена. Двойката неумолимо се приближаваше. Какво, по дяволите, крояха?
Великанският мотор на лимузината ревеше като лъв срещу децата, които не желаеха да му сторят път, бодигардовете мотоциклетисти форсираха моторите си и обстрелваха тълпата с изгорели газове и трясък.
Триото вампири изведнъж обкръжи поршето. Лицето на високия мъж бе разкривено от ярост. С едно движение на мощната си ръка той привдигна притиснатата надолу кола въпреки вкопчилите се в нея младежи. Тя аха-аха щеше да се прекатури. Внезапно един лакът приклещи гърлото ми. Тялото на Луи се завъртя и чух как юмрукът му се вряза в свръхестествената кожа и кости на създанието зад мен и чух как то прошепна проклятие.
Смъртните навсякъде изведнъж се разпищяха. Един полицай нареди с мегафон на тълпата да разчисти терена.