Но не ми се удаде. Те се врязаха в нас на пълна скорост, тялото ми изхвърча нагоре във въздуха, прелетя през мантинелата и рухна на земята, а поршето се стрелна напред и излетя в пространството.
Преди колата да се удари в земята, видях как Габриел изскочи през страничната врата и двамата се търколихме надолу по тревистия склон, а колата се прекатури и избухна с оглушителен гръм.
— Луи! — изкрещях и задрапах към пламъците, готов да вляза в тях, за да го спася. Но задното стъкло се пръсна и той излезе през него и падна на земята точно когато стигнах до него. Заудрях с наметалото си по димящите му дрехи, а Габриел смъкна якето си и също заудря.
Бусът беше спрял до мантинелата високо горе. Вампирите скачаха от ръба на шосето като големи бели насекоми и се приземяваха на крака върху склона.
Бях готов да изляза насреща им.
Но отново, щом първият се спусна към нас с вдигнат сърп, се разнесе онзи мъртвешки, свръхестествен крясък, последва ослепителен взрив и лицето на онази твар се превърна в черна маска сред бушуващи оранжеви пламъци. Тялото се загърчи в страшен танц.
Останалите се обърнаха и хукнаха.
Понечих да ги погна, но Габриел ме обхвана с ръце и не ме пускаше. Силата й ме вбесяваше, и в същото време бях поразен от нея.
— Престани, по дяволите! — възкликна тя. — Луи, помогни ми!
— Пусни ме! — креснах яростно. — Искам да хвана един от тях, само един! Мога да настигна последния от шайката!
Ала тя не ме пускаше, а с нея аз нямаше да се бия. Луи също подкрепи сърдитите й, отчаяни молби:
— Лестат, не хуквай да ги преследваш — заяви той с обичайния си вежлив тон, напрегнат докрай. — Стига ни вече. Трябва веднага да се махнем оттук.
— Добре! — отстъпих аз неохотно. А и вече бе късно. Изгорелият бе загинал сред пушек и пращящи пламъци, а останалите бяха потънали без следа в притихналия мрак.
Нощта наоколо внезапно опустя, чуваше се единствено грохотът на преминаващите коли високо горе по магистралата. И ето ни там — тримата стояхме заедно, огрени от зловещото сияние на горящата кола.
Луи уморено избърса саждите от лицето си. Белият му колосан нагръдник беше изцапан, кадифеното му дълго наметало — прогорено и разкъсано.
Ето я и Габриел, все същият малък скитник, каквато бе толкова отдавна — прашното парцаливо хлапе, облечено с опърпани яке и панталони с джобове в цвят каки, нахлупила накриво кафявата филцова шапка на прекрасната си главица.
Сред какофонията на градския шум чухме приближаващия се тънък вой на сирени.
Ала и тримата не помръднахме — чакахме и се споглеждахме. И знаех, че всички се оглеждаме за Марий. Нямаше как да е иначе. И той беше с нас, а не против нас. И щеше да ни се отзове сега.
Произнесох тихо името му на глас. Взрях се в тъмното под магистралата и наоколо, към безкрайната армия от къщички, стълпили се по околните хълмове.
Но чувах единствено сирените, които виеха все по-силно, и мърморенето на човешки гласове — смъртните вече започваха да се изкачват от булеварда нагоре по дългия склон.
Забелязах страха по лицето на Габриел. Протегнах ръце и се приближих към нея, въпреки цялата ужасна суматоха и смъртните, които все повече се приближаваха, и колите, спрели горе по магистралата.
Тя поривисто и топло ме прегърна, но ми направи знак да побързам.
— Ние сме в опасност! Всички ние! — прошепна. — Ужасна опасност. Ела!
3
Беше пет часът сутринта и аз стоях сам пред стъклената врата на къщата в долината Кармел. Габриел и Луи бяха отишли заедно сред хълмовете, за да намерят място за почивка.
От един телефонен разговор със севера бях разбрал, че моите смъртни музиканти са здрави и читави, на сигурно място в тяхното ново скривалище в Сонома и са развихрили луд купон зад електрифицирани огради и порти. Що се отнася до полицията, журналистите и техните неизбежни въпроси, е, щеше да им се наложи да почакат.
А сега чаках сам под утринната светлина, както винаги, и се чудех защо Марий не се е показал, защо ни бе спасил, само за да изчезне безмълвно.
— Ами ако не е бил Марий? — попита тревожно Габриел по-късно, докато крачеше напред-назад. — Уверявам те, почувствах съкрушителна заплаха. Усетих, че опасност застрашава и нас, и тях. Почувствах я пред залата, когато потеглих. Чувствах я, когато стояхме край горящата кола. Имаше нещо в нея. Това не беше Марий, убедена съм…
— Да, нещо почти варварско — потвърди Луи. — Почти, но не съвсем…