— Да, почти дивашко — додаде тя и го погледна утвърдително. — А дори и да е бил Марий, какво те кара да мислиш, че не те е спасил, за да може той сам да ти отмъсти, както желае?
— Не — засмях се тихо. — Марий не иска мъст, иначе вече да ми е отмъстил. Поне това зная.
Но бях твърде развълнуван само от това, че я виждам с предишната й походка, с едновремешните жестове. И ах, да, с опърпания костюм за сафари. След двеста години тя все още си бе същата безстрашна изследователка. Когато седна, яхна стола като каубой и отпусна брадичка на високата облегалка.
Имахме толкова много да си говорим, да си разказваме, и просто бях прекалено щастлив, че да се страхувам.
А и освен това страхът бе твърде ужасяващ — бях разбрал вече, че съм допуснал още една сериозна грешка. Осъзнах го за първи път, когато поршето избухна и Луи все още бе в него. Тази моя малка война щеше да постави под заплаха онези, които обичах. Какъв глупак съм бил да си мисля, че мога да привлека злобата върху себе си.
Да, трябваше да поговорим. Трябваше да проявяваме хитрост и много да внимаваме.
Но засега бяхме в безопасност. Опитах се да я успокоя с това. Тук тя и Луи не усещаха заплахата — тя не ни бе последвала в долината. А аз така и не я бях усетил. И нашите млади и глупави безсмъртни врагове се бяха пръснали, убедени, че притежаваме способността да ги изпепеляваме по своя воля.
— Знаеш ли, хиляди, хиляди пъти съм си представяла как ще се съберем пак — рече Габриел. — И никога не съм си го представяла така.
— Мисля, че мина великолепно! — възкликнах. — И не си и помисляй нито за миг, че нямаше да успея да ни измъкна! Щях да го удуша онзи със сърпа, да го метна над залата! Видях и другия да се задава. Него можех да го строша на две. Казвам ти, едно от нещата, за които най-много ме е яд, е, че не ми се удаде да…
— Такъв немирник сте вие, мосю! — възкликна тя. — Невъзможен си! Ти си… как те бе нарекъл самият Марий? Проклета, ама проклета твар! Напълно съм съгласна!
Засмях се радостно. Какво сладко ласкателство! И колко прелестен бе старомодният френски.
А Луи беше толкова запленен от нея там, в тъмното — гледаше я мълчаливо и размишляваше, както винаги. Отново изглеждаше безупречно, сякаш имаше пълна власт над облеклото си, а ние току-що бяхме излезли от операта след последното действие на „Травиата“ и, поседнали в някое кафене, гледахме как смъртните пият шампанско, насядали по мраморните маси, докато модните карети трополят покрай нас.
Чувствах, че се създава ново сборище — величествена енергия, отричане на човешката реалност, ние тримата заедно срещу всички племена и всички светове. И дълбокото усещане за безопасност, за неудържима енергия… Как да им го обясня?
— Стига си се тревожила, майко! — извиках най-накрая с надеждата да я успокоя и да й предам от своето хладнокръвие. — Безсмислено е. Създание, в чиято власт е да изгаря враговете си, може да ни открие винаги, когато реши и да върши каквото си поиска.
— И това трябва да успокои тревогите ми, така ли? — възкликна тя. Забелязах Луи да поклаща глава.
— Аз не съм силен като теб — вметна той ненатрапчиво — и въпреки това го почувствах. И те уверявам, че беше нещо чуждо, съвсем нецивилизовано, по липса на по-подходяща дума.
— Ах, пак се изрази съвсем точно! — намеси се Габриел. — Напълно чуждо, сякаш идваше от създание, напълно откъснато…
— А твоят Марий е твърде цивилизован! — настоя Луи. — Твърде обременен с философия! Тъкмо затова си разбрал, че той не желае мъст.
— Чуждо? Нецивилизовано? — погледнах и двамата. — Но защо аз не съм усетил тази заплаха?
— Mon Dieu, причините може да са всякакви! — заяви най-сетне Габриел. — Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди!
Бях се сетил за снощното загадъчно послание — Лестат! Опасност!
— Ала зората щеше да се пукне твърде скоро и нямаше защо да ги тревожа с него. А и освен това то нищо не обясняваше. Беше просто поредната частица от ребуса, и при това може би пасваше на съвсем друго място.
Те тръгнаха заедно, а аз стоях сам пред стъклената врата, гледах как небето над планините Санта Лусия все повече изсветляваше и мислех:
„Къде си, Марий? Защо, по дяволите, не ми се откриеш? Всичко, казано от Габриел като нищо може да е вярно. Игра ли е за теб това?“
А дали и аз не играех — та нали никога не го бях призовавал? Не бях издигнал тайния си глас с цялата му мощ, както той ми бе казал да сторя преди два века?