Докато водех всичките си битки, беше въпрос на такава гордост да не го призовавам! Но какво ли значеше тази гордост сега?
Може би той очакваше моя зов. Може би искаше да го призова. Цялата ми горчивина, цялото ми твърдоглавие се бяха изпарили. Защо не направя поне това усилие?
И аз затворих очи и сторих онова, което не бях вършил от онези отдавнашни нощи през осемнайсети век, когато го зовях на глас по улиците на Кайро или Рим. Призовах го безмълвно. И усетих как беззвучният вик се изтръгва от мен и потъва в бездната на забвението. Чувствах как той обикаля по видимия свят, как затихва все повече и повече и замлъква.
Ала ето, само за частица от секундата отново се мярна картината на далечно и непознато място, която бях зърнал и снощи. Снегове, безкрайни снегове, някаква каменна постройка със заледени прозорци. А на една висока издатина стърчеше съвременно устройство, което на това място изглеждаше съвсем чудато — голяма сива метална чиния, която се въртеше на ос и привличаше невидимите вълни, кръстосващи земните небеса.
Телевизионна антена! От тази снежна пустош тя се свързваше със сателита — ето какво беше това! А счупените стъкла по пода бяха от стъклото на телевизионен екран. Видях го. Каменна пейка… Счупен телевизионен екран. Шум.
Видението се стопи.
МАРИЙ!
Опасност. Лестат. Всички сме в опасност. Тя… Не мога… Лед. Погребан под лед. — Пръснати по каменния под стъкла, на пейката няма никой, тонколоните трещят и от тях гръмко се разнасят звънтенето и вибрациите на „Вампирът Лестат“. — Тя… Лестат, помогни ми! Всички ние… сме в опасност. Тя…
Тишина. Връзката се прекъсна.
МАРИЙ!
Улавях нещо, ала твърде слабо. Колкото и мощ да притежаваше, просто се чуваше твърде слабо!
МАРИЙ!
Бях се навел през прозореца и се взирах в утринното сияние, то грееше все по-ярко, очите ми сълзяха, върховете на пръстите ми разтапяха нагорещеното стъкло.
Отговори ми! Акаша ли е? Ти ми казваш, че е Акаша, че тя го е сторила? Че е била тя?
Но слънцето вече се издигаше над планините и смъртоносните лъчи се сипеха над долината, пълзяха надолу към дъното й.
Изскочих от къщата и се втурнах през полето към хълмовете, затулил с длан очи.
И само след мигове вече бях стигнал до тайното си подземно скривалище. Отместих камъка и заслизах надолу по грубо изкопаните тесни стъпала. Още един завой и още един и вече бях сред прохладна, спасителна тъмнина, миришеше на пръст, и полегнах на калния под на тясната килия. Сърцето ми туптеше като бясно, крайниците ми трепереха. Акаша! „Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди.“
Ах, де да можех да не затварям очи, де да бях способен да мисля, ех, ако слънцето не изгряваше!
Тя е била там, в Сан Франциско, била е съвсем близо до нас, когато е изгаряла враговете ни. Чужда, напълно чужда… Да.
Но не и нецивилизована, не, не дивачка. Не, тя не беше такава. Тя само съвсем скоро се бе пробудила отново, моята богиня, излетяла като великолепна пеперуда над своя пашкул. А какво бе светът за нея? Как бе дошла при нас? За какво ли мислеше? Опасност за всички ни. Не! Не вярвам! Тя бе убила враговете ни. Бе дошла при нас.
Ала вече не можех да се боря със сънливостта и с тежестта в цялото ми тяло. Тези съвсем обикновени усещания надделяваха над цялото ми удивление и възбуда. Тялото ми се отпусна и безпомощно застина, проснато на земята.
И после внезапно почувствах как една ръка обхваща моята длан.
Бе студена като мрамор, и също тъй здрава и силна.
Очите ми рязко се отвориха и се втренчиха в мрака. Стиснаха ме още по-силно. Буйни, гъсти копринени коси докоснаха лицето ми. Ледена ръка погали гърдите ми.
О, моля те, любима моя, прекрасна моя, моля те! — искаше ми се да възкликна, ала очите ми се затваряха! Скованите ми устни не можеха да помръднат. Губех съзнание.
Слънцето бе изгряло в небето.