Не зная. Беше ме сполетяло като нещо, наложено ми отвън. Както бе само идея и изведнъж стана реалност. Мисля, че такова нещо можеш да си навлечеш, но не можеш да го накараш да дойде.
Разбира се, щеше да поутихне. Но небето вече никога не доби същия нюанс на синьото. Искам да кажа, светът завинаги изглеждаше друг след това и дори и в мигове на прелестно щастие мракът дебнеше заедно с чувството за нашата крехкост и безпомощност.
Може би това бе предчувствие. Ала не мисля така. Беше нещо по-важно и, честно, аз не вярвам в предчувствия.
Но нека се върнем към разказа — по време на всички тези мъки аз странях от майка си. Нямаше да й говоря тези чудовищни неща за смърт и хаос. Но всички други й разправяха, че съм загубил разума си.
И най-сетне, в първата неделна вечер на Великите пости, тя дойде при мен.
Аз бях сам в стаята си — всички от дома бяха слезли привечер в селото за големия огън, какъвто беше обичаят да се пали всяка година на тази вечер.
Аз винаги бях мразил това тържество. В него имаше нещо страховито — буйните пламъци, танците и песните, селяните, които след това минаваха през овощните градини с факли и нареждаха странни песнопения.
За кратко имахме свещеник, който го наричаше езическо. Но бързо-бързо се отърваха от него. Чифликчиите в нашите планини спазваха своите старинни обреди. Всичко това се правеше, за да се накарат дърветата да раждат, а посевите — да растат. И на това събитие повече, отколкото на всяко друго, ми се струваше, че виждам що за мъже и жени са изгаряли вещиците.
В сегашното ми разположение на духа то всяваше у мен ужас. Седях край собственото си огънче и се мъчех да устоя на порива да отида до прозореца и да погледна надолу към големия огън, който ме привличаше също тъй силно, колкото и ме плашеше.
Майка ми влезе, затвори вратата и ми каза, че трябва да поговори с мен. Държанието и бе самата нежност.
— Заради това, че умирам, ли те е прихванало? — попита тя. — Кажи ми, ако е така. И сложи ръце в моите.
Тя дори ме целуна. Беше немощна в избелелия си халат, а косата й бе несресана. Непоносимо бе да виждам побелелите кичури в нея. Изглеждаше измършавяла.
Но аз й казах истината — че не знам, а после й обясних донякъде какво се случи в кръчмата. Опитах се да прикрия ужаса му, странната му логика. Да го изкарам не толкова абсолютно.
Тя ме изслуша и каза:
— Ти си такъв боец, сине мой. Ти никога не приемаш. Дори и когато такава е съдбата на цялото човечество, ти няма да я приемеш.
— Не мога! — рекох тъжно.
— Обичам те за това — каза тя. — Твърде много ти приляга да го разбереш в малка стаичка в хана, по късна доба, докато пиеш вино. И напълно ти приляга да се бунтуваш срещу това така, както се бунтуваш срещу всичко друго.
Отново се разплаках, макар и да бях наясно, че тя не ме осъжда. После тя извади кърпичка, разтвори я и ми показа няколко златни монети.
— Ще го преодолееш — каза ми тя. — Засега смъртта ти вгорчава живота, това е всичко. Но животът е по-важен от смъртта. Съвсем скоро ще го разбереш. А сега чуй какво имам да ти кажа. Повиках тук лекаря и старицата от селото, която разбира повече от цярове от него. И двамата са съгласни с мен, че няма да живея твърде дълго.
— Стига, майко — възкликнах. Осъзнавах колко съм себичен, но бях неспособен да се сдържа. — И този път няма да има дарове. Прибери парите.
— Седни — нареди ми тя и посочи пейката до камината. Аз неохотно я послушах. Тя седна до мен.
— Знам — продължи тя, — че вие с Никола обсъждате бягство.
— Няма да замина, майко…
— Какво? Преди да умра?
Не й отговорих. Не мога да ви опиша състоянието на духа си. Все още ме болеше и треперех, а трябваше да обсъждаме това, че тази жива и дишаща жена ще престане да живее и диша и ще започне да гние и да се разлага, и душата й ще пропадне в бездна, че всичко, което бе изстрадала в живота си, включително и краят му, нямаше да доведе до нищичко. Личицето й приличаше на изрисувано върху воал.
А от далечното село се носеше приглушеното пеене на селяните.
— Аз искам ти да заминеш за Париж, Лестат — каза тя. — Искам да вземеш тези пари — те са всичко, което ми остана от семейството ми. Искам да зная, че си в Париж, Лестат, и когато ми дойде времето, искам да умра със знанието, че си в Париж.
Стъписах се. Спомних си страдалческото й изражение отпреди години, когато ме взеха от италианската трупа и ме доведоха обратно. Дълго я гледах. Тя говореше толкова убедително, че гласът й звучеше почти сърдито.