Отново бях вампирът Лестат. Пак бях в играта. Ню Орлиънс отново бе моето ловно поле.
Що се отнася до силата ми, е, тя бе тройно по-голяма от някогашната. Можех да скоча от улицата на покрива на четириетажна сграда. Можех да изтръгвам железни решетки от прозорци. Можех да сгъна медна монета на две. Можех да чувам човешките гласове и мисли из кварталите наоколо, стига да поисках.
Към края на първата седмица имах хубава адвокатка в един небостъргач от стъкло и стомана в центъра на града, която ми помогна да се сдобия със законен акт за раждане, карта за социално осигуряване и шофьорска книжка. Голяма част от старото ми богатство пътуваше към Ню Орлиънс от шифровани банкови сметки в безсмъртната Лондонска банка и банка „Ротшилд“.
Но по-важното беше, че плувах в осъзнавания. Разбирах, че всичко, което ми бяха казали гласовете от усилвателите за двайсети век, беше вярно.
И докато скитах по улиците на Ню Орлиънс през 1984 г., ето какво видях:
Мрачният, нерадостен индустриален свят, в който бях заспал, най-сетне бе изгорял до основи и старата буржоазна превзета скромност и конформизъм бяха изпуснали от хватката си американските умове.
Приключенията и еротиката отново привличаха хората така, както едно време, преди великите революции на средната класа в края на осемнайсети век. Те дори изглеждаха така, както в онези времена.
Мъжете вече не носеха униформата на Сам Спейд — риза, вратовръзка, сив костюм и сива шапка. Те отново се издокарваха в кадифе, коприна и ярки цветове, ако им се искаше. Вече не им се налагаше да подстригват косите си като римски легионери — носеха ги, с каквито си искат дължини.
А жените… Ах, жените бяха възхитителни, разголени в пролетната топлина, както по времето на египетските фараони. В оскъдни къси поли и подобни на туники рокли или, ако им се искаше, носеха мъжки панталони и ризи, прилепнали по пищните им тела. Гримираха се и се украсяваха със злато и сребро, дори и само за да отидат до бакалницата, или ходеха свежи, измити и без украшения — нямаше значение. Къдреха си косите като Мария Антоанета или ги отрязваха, или ги оставяха да се ветреят на воля.
Може би за първи път в историята те бяха също толкова силни и интересни, колкото и мъжете.
И това беше простолюдието на Америка — не само богатите, които винаги постигаха известна андрогенност, известна joie de vivre1, която революционерите от средната класа в миналото наричаха декадентство.
Старата аристократична чувственост сега принадлежеше на всички. Тя бе венчана за обещанията на революцията на средната класа и всички хора имаха право на любов, на лукс и на изящество.
Универсалните магазини се бяха превърнали в места с почти ориенталска прелест — стоки, изложени сред меки цветни килими, тайнствена музика, кехлибарена светлина. В нощните аптеки виолетови и зелени шишенца блещукаха като скъпоценни камъни по искрящите стъклени лавици. Сервитьорки отиваха на работа с лъскави автомобили с кожена тапицерия. Докерите вечер се прибираха, за да поплуват в затоплените си басейни в задния двор. Чистачки и водопроводчици в края на деня се преобличаха в облекло с изящна кройка.
Всъщност бедността и мръсотията, обичайни за големите градове в света от памтивека, бяха почти изчезнали.
Просто не се виждаха имигранти, които падат мъртви от глад в уличките. Нямаше бордеи, където хората да спят по осемдесет в стая. Никой не изливаше помията в канавките. Просяците, сакатите, сираците, безнадеждно болните бяха толкова намалели, че нямаха никакво присъствие по безупречните улици.
Дори пияниците и лудите, които спяха по пейките в парка и по автогарите, редовно ядяха месо, имаха прани дрехи, дори транзистори и слушаха радио.
Но това бе само на повърхността. Смаях се от още по-дълбоките промени, които тласкаха този величествен поток.
Например с времето се бе случило някакво абсолютно вълшебство.
Старото вече не бе подменяно редовно от новото. Тъкмо обратното, английският език, който се говореше около мен, бе същият, както и през деветнайсети век. Дори и старият жаргон („чисто е“ или „кофти късмет“, или „ей това е то“) все още беше в употреба. Ала очарователни нови фрази като „промили са ти мозъка“, „това е толкова фройдистко“ или „не мога да зацепя“ бяха на езика на всеки.