Публиката стана на крака, за да ни ръкопляска. И това не беше онази провинциална публика под небето. Това бяха парижани, които викаха Лелио и Фламиния да излязат на бис.
В мрака зад кулисите аз бях замаян, едва не припаднах. В момента очите ми не виждаха нищо друго, освен образа на публиката, вторачена в мен над светлините на рампата. Исках веднага да се върна на сцената. Награбих Фламиния, целунах я и усетих, че тя ми отвръща страстно.
После Рено, старият директор, я дръпна.
— Добре, Лестат — каза той, сякаш беше сърдит за нещо. — Добре, справи се що-годе добре, оттук нататък ще те пускам да играеш редовно.
Но преди да съм заподскачал от радост, половината трупа се материализира около нас. И Лучина, една от актрисите, веднага се обади:
— О, не, няма да го пускаш редовно! — заяви тя. — Той е най-красивият актьор на булевард „Дю Тампл“ и ти ще го наемеш без колебание заради това, и ще му плащаш без колебание заради това, и той повече няма да пипне метла или парцал! Бях ужасен. Кариерата ми, още незапочнала, вече щеше да свърши, но за мое изумление Рено се съгласи с всички нейни условия.
Разбира се, аз бях много поласкан, че ме нарекоха красив, и разбрах, също както преди години, че Лелио, любовникът, би трябвало да притежава доста стил. Аристократ от каквото и да било потекло бе идеален за ролята.
Но ако възнамерявах да накарам парижката публика наистина да ме забележи, ако смятах да накарам „Комеди Франсез“ да заговори за мен, трябваше да бъда нещо повече от някакъв си златокос ангел, паднал на сцената от семейството на маркиз. Трябваше да бъда велик актьор, и точно такъв бях решен да стана.
Същата вечер двамата с Никола отпразнувахме с колосално пиянство. Докарахме цялата трупа в стаята си, а аз излязох на хлъзгавия покрив и разтворих прегръдките си за Париж, а Никола свиреше на цигулката си на прозореца, докато не събудихме целия квартал.
Музиката бе възторжена, ала въпреки това хората ръмжаха и кряскаха по сокаците и дрънчаха с тенджери и тигани. Не обръщахме внимание. Танцувахме и пеехме, също както на лобното място на вещиците. Едва не паднах от перваза на прозореца.
На другия ден, с бутилка в ръка, издиктувах цялата история на италианския писач на смрадливия пек на „Невинните“ и се погрижих писмото веднага да поеме към майка ми. Искаше ми се да прегърна всеки срещнат на улицата. Аз бях Лелио. Бях актьор.
През септември името ми вече го имаше на програмите. Изпратих и тях на майка си.
И не играехме старата комедия. Изпълнявахме фарс от прочут писател, който, заради общата стачка на драматурзите, не можеше да го постави в „Комеди Франсез“.
Разбира се, не можехме да кажем името му, но всички знаеха, че творбата е негова, и половината двор всяка вечер се тъпчеше в Дома на театралите на Рено всяка вечер.
Аз не играех главната роля, но бях младият любовник, всъщност пак Лелио един вид, което беше едва ли не по-добре от главна роля, и засенчвах всички във всяка сцена, в която се появявах. Ролята ми чете Никола, като постоянно ме ругаеше, че не съм се научил да чета. За четвъртото представление драматургът ми написа допълнителни реплики.
Ники изживяваше своя миг в интермецото, когато последното му изпълнение на една искряща малка Моцартова соната задържаше публиката на местата й. Дори и приятелите му студенти се върнаха. Получавахме покани за частни балове. Тичах на „Невинните“ през няколко дни, за да пиша на майка ми, и най-сетне се сдобих с изрезка от английски вестник, „Спектейтър“, за да й я изпратя — в нея хвалеха нашата пиеска, и особено русия немирник, който открадва сърцата на дамите в трето и четвърто действие. Разбира се, аз не можех да я прочета. Но господинът, който ми я донесе, каза, че била похвална, а Никола също се закле в това.
Когато настъпиха първите хладни есенни нощи, аз излизах на сцената с червеното наметало, подплатено с кожи. То се виждаше от последния ред на галерията, дори и за полуслепите. Сега бях по-сръчен с белия грим, тук-там го туширах, за да подчертая контурите на лицето си, и въпреки че очите ми бяха подчертани с черно, а устните ми — леко начервени, изглеждах едновременно смайващо и човешки. Получавах любовни бележки от жените в публиката.
Никола сутрин учеше музика при италиански маестро.
Ала все пак имахме пари за добра храна, дърва и въглища.
Писмата от майка ми идваха два пъти седмично — пишеше ми, че здравето й започнало да се подобрява. Не кашляше толкова тежко, колкото миналата зима. Не я болеше. Но бащите ни се бяха отрекли от нас и не желаеха дори да се споменават имената ни.