Бяхме твърде щастливи, че това да ни тревожи. Но мрачната заплаха, „страданието на смъртността“ често ме посещаваше, щом дойде студът.
В Париж студът ми се струваше по-противен. Не беше чист, както в планината. Бедняците висяха по входовете, треперещи и гладни, кривите непавирани улици тънеха в мръсна киша. Виждах боси деца да страдат пред очите ми и наоколо се търкаляха още повече зарязани трупове отпреди. Никога не съм се радвал на подплатеното с кожи наметало толкова, колкото тогава. Увивах в него Никола и го притисках до мен, когато излизахме заедно, и вървяхме, плътно прегърнати, в сняг и в дъжд.
Студ, не студ, няма как да преувелича щастието от онези дни. Животът беше точно такъв, какъвто си го бях представял. И знаех, че няма да се задържа дълго в театъра на Рено. Всички го казваха. Имах видения за големи сцени, за турнета в Лондон и Италия, и дори в Америка с голяма актьорска трупа. Ала нямаше причини да бързам. Чашата ми беше пълна.
8
Ала през месец октомври, когато Париж вече замръзваше, аз започнах да виждам редовно непознато лице сред публиката, което неизменно ме разсейваше. Понякога това лице почти ме караше да забравям какво върша. А после изчезваше, сякаш ми се е привидяло. Мярках го от време на време сигурно две седмици, преди най-сетне да го спомена на Ники.
Чувствах се глупав и ми беше трудно да го изкажа с думи:
— Там има някой, който ме гледа.
— Всички те гледат — отвърна Ники. — Ти това искаш.
Онази вечер беше малко тъжен и ми отговори грубовато. По-рано, докато палеше камината, беше казал, че никога няма да постигне кой знае какво с цигулката. Въпреки слуха и уменията му, не знаеше прекалено много. А аз щях да стана велик актьор, той бе убеден в това. Казах му, че това са глупости, но над душата ми падна сянка. Спомних си как майка ми ми каза, че му е твърде късно.
Не завиждал, каза ми той. Просто се чувствал малко нещастен, това е.
Реших да зарежа темата за тайнственото лице. Опитах се да измисля начин да го насърча. Напомних, че свирнята му предизвиква дълбоки чувства у хората, че дори и актьорите зад кулисите спираха и се заслушваха, когато той свиреше. Той безспорно имаше талант.
— Но аз искам да стана велик цигулар — каза той. — И се боя, че това никога няма да се сбъдне. А докато си бяхме у дома, можех да се преструвам, че ще го бъде.
— Не може да се откажеш! — настоях.
— Лестат, нека бъда откровен с теб — каза той. — На теб ти е лесно. Каквото и да си набележиш, ти го получаваш. Знам за какво си мислиш — За всички години, прекарани в нещастие у дома. Но дори и тогава, каквото и да си наумеше, ти го постигаше. И заминахме за Париж още в деня, в който ти го реши.
— Не съжаляваш, че дойдохме в Париж, нали? — попитах го.
— Не, разбира се. Просто искам да кажа, че ти мислиш за възможни неща, които не са възможни! Поне не за нас, останалите. Като да убиеш вълците…
Щом го каза, и ме обгърна студ. И кой знае защо отново се сетих за онова тайнствено лице в публиката, за онзи, който ме гледаше. Нещо го свързваше с вълците. Нещо го свързваше с изразяваните от Ники чувства. Беше нелепо. Опитах се да прокудя тази мисъл.
— Ако бе решил да свириш на цигулка, сигурно вече щеше да свириш в кралския двор — рече той.
— Ники, тези приказки са отрова — прошепнах аз. — Нищо не можеш да направиш, освен да се опитваш да получиш това, което искаш. Ти знаеше от самото начало, че шансовете са срещу теб. Няма нищо друго… освен…
— Знам — усмихна се той. — Освен безсмислието. Смъртта.
— Да — казах. — Можеш само да придадеш смисъл на живота си, да го направиш добър…
— О, не пак добротата! — възкликна той. — Ти и твоето страдание на смъртността, и твоето страдание на добротата — беше се загледал в огъня и се обърна към мен с нарочно презрително изражение. — Ние сме тайфа актьори и артисти, дето дори не могат да ги погребат в осветена земя! Ние сме отхвърлени.
— Господи, само да можеше да повярваш, че ние творим добро, когато караме другите да забравят злочестините си, поне за мъничко да забравят, че…
— Какво? Че ще умрат? — той се усмихна особено жестоко.
— Лестат, мислех, че всичко това у теб ще се промени, щом дойдеш в Париж.
— Глупаво от твоя страна, Ник — отвърнах. Сега той ме ядосваше. — Аз правя добро на булевард „Дю Тампл“. Чувствам го…