Описанието като че разтревожи Ники също толкова, колкото тревожеше и мен. Той не каза нищо. Ала изражението му се посмекчи, сякаш той забравяше тъгата си.
— Е, аз не искам да те обнадеждавам — рече той. Сега беше много мил и искрен. — Но може би наистина виждаш маска. И може би това е някой от „Комеди Франсез“, дошъл да те види как играеш.
Поклатих глава.
— Де да беше, но никой не би сложил подобна маска. И ще ти кажа и нещо друго.
Той зачака, но виждах, че му предавам част от собствената си боязън. Пресегна се, хвана бутилката вино за гърлото и наля малко в чашата ми.
— Който и да е той — казах, — той знае за вълците.
— Той какво?
— Той знае за вълците — бях много несигурен в себе си. Беше все едно разказвам сън, който съм забравил напълно.
— Той знае, че у дома съм убил вълците. Знае, че наметалото, което нося, е подплатено с кожите им.
— Какво говориш? Значи си разговарял с него?
— Не, там е работата — отвърнах. Това толкова ме объркваше, беше толкова неясно. Усетих пак замайването. — Точно това се опитвам да ти обясня. Никога не съм разговарял с него, никога не съм го приближавал. Ала той знае.
— Ах, Лестат — възкликна той и пак седна на пейката. Усмихваше ми се най-мило. — По-нататък ще започнеш да виждаш и призраци. Ти имаш най-развинтеното въображение от всички, които съм познавал.
— Призраци няма — отвърнах тихо и погледнах намръщено нашето огънче. Притурих му още малко въглища.
Цялото веселие на Никола се изпари.
— Как, по дяволите, би могъл той да знае за вълците? И как би могъл ти…
— Казах ти вече, не знам! — извиках. Замислих се и притихнах, отвратен може би от това колко нелепо изглеждаше всичко.
И после, когато и двамата се умълчахме и единствените движения и звуци в стаята идваха от огъня, долових съвсем отчетливо името Вълкоубиец, сякаш някой го бе произнесъл.
Ала никой не бе го изговорил.
Погледнах Ники, болезнено осъзнал, че устните му не са помръднали, и ми се стори, че всичката кръв се отдръпна от лицето ми. Не усещах ужаса от смъртта, както през толкова много други нощи, а чувство, което ми беше напълно чуждо: страх.
Седях и не помръдвах, толкова несигурен в себе си, че не можех да кажа нищо, и тогава Никола ме целуна.
— Да си лягаме — каза той тихо.
Втора част
Наследството на Магнус
1
Сигурно е било три часът сутринта — чух в просъница църковните камбани да бият.
И като всички разумни хора в Париж, ние бяхме залостили вратата и затворили прозореца. Не е приятно, когато стаята се отоплява с въглища, но по покрива се стигаше до нашия прозорец. И ние бяхме заключени.
Сънувах вълците. Бях в планината, обкръжен, и размахвах старото средновековно млатило. После вълците отново бяха мъртви, и сънят стана по-хубав, само че ми предстоеше да измина толкова много мили през снега. Кобилата цвилеше в снега. Кобилата ми се превърна в противно насекомо, наполовина смазано на каменната настилка.
Един глас изрече „Вълкоубиецо“ — тихо и протяжно, шепот, едновременно прозвучал като призив и почит.
Отворих очи. Или така ми се стори. И ето, в стаята имаше някой. Висока прегърбена фигура, застанала с гръб към малката камина. В камината все още грееха въглени. Светлината плъзна нагоре и гравира ясно очертанията на фигурата, а после угасна, преди да е достигнала до раменете, до главата. Но аз осъзнах, че пред очите ми е бялото лице, което бях съзрял сред публиката в театъра, и разумът ми, който се разтваряше и изостряше, осъзна, че стаята е заключена, че Никола лежеше до мен, че тази фигура се извисява над нашето легло.
Чувах дишането на Никола. Вгледах се в бялото лице.
— Вълкоубиецо — прошепна отново гласът. Но устните не бяха помръднали, фигурата се приближи и видях, че това лице не е маска. Черни очи, бързоподвижни и пресметливи черни очи, и бяла кожа, и някаква противна миризма, която се излъчваше от нея, като миризмата на мухлясали дрехи във влажна стая.
Мисля, че станах. Или са ме повдигнали. Защото само след миг вече бях на крака. Сънят се свличаше от мен като дреха. Подпирах се на стената.