В света на изкуството и развлеченията всички предишни векове се рециклираха. Музикантите свиреха и Моцарт, и джаз, и рок; хората една вечер ходеха да гледат Шекспир, а на следващата — нов френски филм.
В гигантски, осветени с флуоресцентни светлини търговски центрове можеше да си купиш записи на средновековни мадригали и да ги пуснеш на уредбата в колата, докато караш със 150 километра в час по магистралата. В книжарниците ренесансова поезия се продаваше редом с романите на Дикенс или Ърнест Хемингуей. Наръчници по секс лежаха на едни и същи маси с египетската „Книга на мъртвите“.
Понякога богатството и чистотата навсякъде край мен ми се струваха халюцинация. Мислех, че губя разсъдъка си.
През витрините гледах втрещен компютри и телефони с форми и цветове, чисти като тези на най-екзотичните миди в природата. Гаргантюански сребърни лимузини обикаляха тесните улици на Френския квартал като неунищожими морски зверове. Сияйни офис кули пронизваха нощното небе като египетски обелиски над схлупените тухлени сгради на старата Канал Стрийт… Безброй телевизионни програми изливаха неспирния си поток от образи във всяка охлаждана с климатик хотелска стая.
Но това не беше поредица от халюцинации — това бе цялото наследство на земята във всеки възможен смисъл.
И немалка част от това непредвидено любопитната невинност на тези хора сред тяхната свобода и богатство. Християнският бог бе все така мъртъв, както и през осемнайсети век. И нова митологична религия не бе възникнала, за да заеме мястото на старата.
Напротив, най-простите хора на този век бяха тласкани от мощен светски морал, също толкова силен, колкото всеки известен ми религиозен морал. Интелектуалците създаваха критериите. Но съвсем обикновени индивиди из цяла Америка страстно се вълнуваха за „мира“, „бедните“ и „планетата“, сякаш тласкани от мистичен плам.
Гладът те смятаха да унищожат през този век. Болестите щяха да бъдат изтребени и цената нямаше значение. Те спореха свирепо за екзекуциите на осъдените престъпници, за абортирането на неродени бебета. И се бореха със заплахите от „замърсяване на околната среда“ и „гибелната война“ също тъй ожесточено, както хората в минали векове се бяха борили срещу вещерството и ересите.
Що се отнася до сексуалността, тя вече не бе обградена от суеверия и страх. Премахваха от нея и последните религиозни обертонове. Затова хората ходеха полуголи. Затова се целуваха и се прегръщаха по улиците. Сега те говореха за етика, за отговорност и за красотата на тялото. Бяха овладели създаването на потомство и венерическите болести.
Ах, двайсети век. Ах, въртеше се великото колело.
То бе надхвърлило и най-лудите ми мечти за него, това бъдеще. То бе превърнало в глупаци мрачните пророци от отминалите векове.
Аз много мислех за светския морал без грехове, за този оптимизъм. За този бляскаво осветен свят, в който ценността на човешкия живот бе по-голяма отвсякога преди.
В кехлибарения електрически здрач на обширна хотелска стая гледах изумително майсторски направен военен филм със заглавие „Апокалипсис сега“. Той бе симфония от звук и цвят и възпяваше вековната битка на западния свят срещу злото. „Трябва да направиш страха и моралния ужас свои приятели“ — казва лудият командир в дивата джунгла на Камбоджа, на което западният човек отвръща, както е отвръщал винаги: „Не.“
Не. Страхът и моралният ужас никога не биха могли да бъдат оправдани. Те нямат истинска стойност. За чистото зло в действителност няма място.
И това означава — нали? — че за мен няма място.
Освен може би в изкуството, което отрича злото — в комиксите за вампири, в романите на ужаса, в старите готически приказки… или в гръмовните песнопения на рокзвездите, разиграващи битките срещу злото, които всеки смъртен води вътре в себе си.
Това бе достатъчно, за да накара едно чудовище от Стария свят да се върне обратно под земята — тази смайваща неприложимост на великия план, достатъчно, за да го накара да легне и да заридае. Или достатъчно, за да го накара да стане рокпевец, като се замислиш…
Но къде бяха останалите чудовища от Стария свят? — зачудих се аз. Как съществуваха другите вампири в свят, в който всяка смърт бе записвана в грамадни електронни компютри, а телата биваха отнасяни в хладилни крипти? Сигурно се криеха като гнусни насекоми в тъмното, както бяха правили винаги, без значение колко много говореха за философия и колко вещерски сборища създаваха.