Ахнах и отстъпих назад. Буйството на жълти и оранжеви цветове ме омагьосваше и плашеше, а жегата, въпреки че я усещах, не предизвикваше никакво чувство в мен. Разбрах. Нямаше я естествената тревога, че той ще ме опари. Топлината по-скоро бе приятна, и за първи път осъзнах колко студено ми беше. Студът бе като ледена коричка върху мен и огънят я разтопи, и ми идваше да застена от удоволствие.
Той отново се засмя със същия онзи глух, пресеклив смях и затанцува наоколо на светлината — тънките му крака му придаваха вид на танцуващ скелет с бледно човешко лице. Той изви ръце над главата си, прегъна тяло и колене и започна да се върти, върти, върти, докато обикаляше около огъня.
— Mon Dieu! — прошепнах. Кръжах с танцова стъпка. Само преди час да го видя как танцува би ме хвърлило в ужас, но сега, на трепкащото сияние на огъня, той бе зрелище, което ме увличаше подире си, стъпка след стъпка. Светлината се взривяваше върху сатенените му дрипи, по панталоните му, по изпокъсаната риза.
— Но ти не можеш да ме изоставиш! — примолих се. Опитвах се да задържа мисълта си ясна, да проумея какво казва той. Гласът ми звучеше чудовищно за собствените ми уши. Опитах се да го сниша, да го смекча, да зазвучи по-приемливо. — Къде ще отидеш?
Тогава той се разсмя гръмогласно, запляска се по бедрото и затанцува все по-бързо и все по-далече от мен, протегнал ръце, сякаш за да прегърне огъня.
Най-дебелите цепеници едва сега се разпалваха. Стаята, въпреки че беше грамадна, приличаше на огромна глинена печка, от прозорците й бълваше дим.
Страхът ме смазваше, както всяка гледка и всеки звук ме смазваха. Сякаш ме преизпълваха всички чувства, познати ми досега. Не можех ни да му устоя, ни да го отхвърля. В звуците, които издавах, се смесваха хленч и писъци.
— О, мога и още как — засмя се той. — Да, мога! — той отметна глава и смехът му премина в протяжен вой. — Но ти, новаче… — и той спря пред мен и отново протегна пръст — сега трябва да ми дадеш обещания. Хайде, окажи ми малко смъртна почит, храбри ми Вълкоубиецо, или, макар че това ще ми разкъса сърцето, ще те хвърля в огъня и ще си нароча нов потомък. Отговори ми!
Помъчих се да заговоря. Кимнах.
Сред бушуващото сияние виждах, че ръцете ми са пребледнели. И усетих как болка прободе долната ми устна така силно, че едва не извиках на глас.
Кучешките ми зъби вече се бяха издължили! Почувствах ги и го погледнах, обзет от паника, ала той ми се хилеше злобно, сякаш се наслаждаваше на ужаса ми.
— Сега, след като изгоря — каза той и ме сграбчи за китката — и огънят угасне, ти трябва да разпръснеш пепелта. Изслушай ме, малкият. Разпръсни пепелта. Иначе бих могъл да се върна, и в каква форма, не смея да си представя. Но, помни ми думата, ако ме оставиш да се завърна, още по-противен отсега, ще те издиря и ще те изпепелявам, докато не се покриеш с белези като мен сега, чуваш ли ме?
Все още не можех да се насиля да отговоря. Това не беше страх. Беше ад. Усещах как зъбите ми растат, и цялото ми тяло пламти. Закимах трескаво.
— Ах, да — усмихна се той и също кимна, зад гърба му огънят ближеше тавана, светлината се процеждаше покрай очертанията на лицето му. — Аз моля само за милост, преди да тръгна да търся ада, ако има ад, или сладка забрава, която без съмнение не заслужавам. Ако съществува Княз на мрака, то най-сетне очите ми ще го съзрат. И ще му се изплюя в лицето.
Тъй че разпръсни изгореното, както ти заповядвам, и след като го свършиш, промъкни се в леговището ми през тесния коридор и много внимавай да сложиш камъка на мястото му, след като влезеш там. Там, вътре, ще намериш ковчега ми. И в този сандък или негово подобие трябва да се затваряш денем, инак слънчевата светлина ще те изпепели. Помни ми думата, нищо на света не може да сложи край на живота ти, освен слънцето или пожар като този, който виждаш пред теб, и дори и тогава, само, повтарям, само ако разпръснат пепелта ти, след като изгориш.
Извърнах лице от него и от пламъците. Бях се разплакал и единственото, което ме спираше да не се разридая, бе ръката, с която притисках устата си.
Но той ме издърпа при огъня, и накрая двамата застанахме пред изкъртения камък и пръстът му отново го посочи.
— Моля те, остани с мен, моля те! — умолявах го. — Само за мъничко, само една нощ, умолявам те! — и отново мощта на гласа ми ме ужаси. Това изобщо не беше моят глас. Обгърнах го с ръце. Вкопчих се здраво в него. Бледното му изпито лице за мен бе необяснимо прекрасно, черните му очи бяха изпълнени с твърде странно чувство.