Сиянието блещукаше по косата му, в очите му и после изведнъж той изкриви уста в шутовска усмивка.
— Ех, алчни сине — възкликна той. — Не ти ли стига да си безсмъртен и целият свят да е твоя трапеза? Сбогом, малкият. Направи, каквото ти казвам. Запомни — пепелта! И зад този камък — вътрешното убежище. Там, вътре, е всичко, от което ще имаш нужда, за да благоденстваш.
Вкопчих се упорито в него, мъчейки се да го удържа. Той се смееше тихо в ухото ми, дивеше се на моята сила.
— Отлично, отлично — прошепна той. — А сега живей вечно, прекрасни Вълкоубиецо, с дарбите, които ти е дала природата, и сам открий за себе си всички онези най-неестествени дарове, които аз добавих към останалото.
И той ме отблъсна от себе си така, че залитнах. И скочи толкова високо и толкова надалече, право в средата на пламъците — сякаш полетя.
Видях го как се спуска. Видях как огънят подпали дрехите му.
Устата му сякаш се превърна във факла, и после внезапно очите му се разтвориха широко, а устата му зейна като огромна черна пещера сред сиянието на пламъците, а смехът му се издигна до такива пронизителни тонове, че си запуших ушите.
Той скачаше на четири крака нагоре-надолу в пламъците, и внезапно осъзнах, че моите викове са заглушили смеха му.
Издължените ръце и крака се издигаха и рухваха, издигаха се и рухваха, а после изведнъж се съсухриха. Огънят полъхна, разгоря се. И в сърцето му вече не виждах нищо, освен самите пламъци.
Ала продължих да плача. Паднах на колене, затиснал очи с ръце. Но върху затворените си клепачи все още ги виждах — взривове от огромни искри, един след друг, докато най-сетне прилепих чело о пода.
4
Стори ми се, че съм лежал години наред на пода, загледан в догарящия огън, от който най-сетне останаха само овъглени цепеници. Стаята бе изстинала. През отворения прозорец влизаше мразовит въздух. Собствените ми ридания отекваха в ушите ми, докато вече не можех да издържам. И не ме утешаваше знанието, че в това състояние всичко се възприема преувеличено, дори и преизпълващата ме несрета.
От време на време отново започвах да се моля. Молех за прошка, но прошка за какво, не бих могъл да кажа. Молех се на Блажената майка, на светците. Мърморех молитвите отново и отново, докато накрая те се превърнаха в безсмислено монотонно нареждане.
А сълзите ми бяха кървави, и оставяха петна по ръцете ми, когато бършех лицето си.
После лежах, проснат върху каменните плочи, и вече не мърморех молитви, а онези нечленоразделни молби, които редим пред всичко могъщо, всичко свещено, всичко, което съществува или не под всякакви имена. Не ме оставяй тук самичък. Не ме изоставяй. Аз съм на лобното място на вещиците. Това е лобното място на вещиците. Не ме оставяй да пропадна още повече, отколкото пропаднах тази нощ. Не позволявай това да се случи… Лестат, събуди се.
Но думите на Магнус се върнаха при мен, отново и отново — „Да намеря ада, ако има ад… Ако съществува Княз на мрака…“
Най-накрая се надигнах на четири крака. Чувствах се замаян и сърдит, зашеметен. Погледнах огъня и видях, че бих могъл отново да го раздухам до пламтящ пожар, и да се хвърля в него.
Но дори и когато се насилих да си представя агонията, знаех, че нямам намерение да постъпя така.
В края на краищата, защо да го правя? Какво бях сторил, та да заслужа участта на вещиците? Не исках да попадна в ада нито за миг. Адски сигурно беше, че няма да отида там само за да се изплюя в лицето на Княза на мрака, който и да се окаже той!
Напротив, ако бях прокълнато създание, то нека тогава този кучи син ме преследва! Нека той ми каже защо са ми отредени страдания. Много бих искал да знам.
Що се отнася до забравата, е, да, нея можем да поизчакаме малко. Можем да го пообмислим това… малко поне.
Някакво непознато ми спокойствие бавно ме обзе — мрачно, изпълнено с огорчение и все по-пленително.
Аз вече не бях човек.
И докато клечах там и мислех за това, и гледах гаснещите въглени, в мен се натрупваше грамадна сила. Постепенно момчешките ми ридания утихнаха. И аз започнах да разучавам белотата на кожата си, остротата на двата малки зли зъба и начина, по който ноктите ми лъщяха в тъмното като лакирани.
Всички малки познати болки изтичаха от тялото ми. И остатъчната топлина, която лъхаше от пушещите цепеници, бе добра към мен, сякаш нещо ме завиваше или се увиваше около мен.