Времето течеше, ала и не течеше.
Всяка промяна в полъха във въздуха бе милувка. И когато приглушен хор от черковни камбани се разнесе откъм осветения с приглушени светлини град и отмери часа, те не отмериха хода на смъртното време. Те бяха само най-чиста музика и аз лежах зашеметен, със зейнала уста, загледан в преминаващите облаци.
Но в гърдите си започнах да усещам нова болка, пареща и жива.
Тя потече по вените ми, стегна главата ми в обръч, а после сякаш се събра в корема и червата ми. Присвих очи. Килнах глава настрани. Осъзнах, че не ме е страх от тази болка, по-скоро ми се струваше, че се вслушвам в нея.
И тогава прозрях причината й. Моите отпадъци ме напускаха — малък порой. Не бях способен да го овладея. Ала докато гледах как нечистотиите цапат дрехите ми, това не ме отврати.
Плъховете, които се промъкваха тук, в тази стая, и приближаваха към тези нечистотии с безшумни стъпки, дори и те не ме отвращаваха.
Тези твари не можеха да ме докоснат, дори и когато ме полазиха, за да изгълтат моите отпадъци.
Всъщност в тъмното не можех да си представя нищо такова, дори и слузестите гадини от гроба, което да предизвика погнуса у мен. Нека си лазят по ръцете и лицето ми, сега вече това нямаше значение.
Аз не бях част от света, у който тези твари предизвикват треперене. И с усмивка осъзнах, че аз принадлежа на онова мрачно племе, което кара другите да треперят. Бавно и с голяма наслада, се разсмях.
И все пак моята скръб все още не бе ме изоставила напълно. Тя витаеше като идея и в тази идея имаше чиста истина.
Свършено е с мен, аз съм вампир. И създания ще умират, за да живея аз — аз ще пия тяхната кръв, за да живея. И никога, никога вече няма да видя нито Никола, нито майка си, нито някого от човеците, които съм познавал и обичал, никого от моето човешко семейство. Аз ще пия кръв. И ще живея вечно. Точно тъй ще бъде. А онова, което ще бъде, е едва в началото си — то току-що се роди! И родилните мъки, в които се роди, бяха опиянение, каквото досега не бях познал.
Изправих се. Усещах се лек и могъщ и странно вцепенен, отидох при угасналия огън и минах през изгорелите въглени.
Кости нямаше. Сякаш демонът се беше разпаднал. Пепелта, която успях да събера в шепи, отнесох на прозореца. И щом вятърът я понесе, аз прошепнах сбогом на Магнус и се питах дали той би могъл все още да ме чуе.
Най-сетне останаха само овъглените цепеници и саждите, които изтрих с ръце и разпилях в тъмното.
Време беше да огледам вътрешната стаичка.
5
Камъкът се отместваше лесно, както бях видял и преди, а отвътре имаше прикрепена кука, с която да го издърпам след себе си.
Но за да се вмъкна в тесния и тъмен проход, трябваше да легна по корем. А когато коленичих и надникнах вътре, светлина в края му не се виждаше. Не ми се хареса как изглежда.
Знаех, че ако все още бях смъртен, нищо не би могло да ме склони да се вмъкна в подобен проход.
Но старият вампир достатъчно простичко ми беше обяснил, че слънцето ще ме изпепели така, както огънят. Трябваше да се добера до ковчега. И усетих как страхът отново ме залива.
Легнах на земята и пропълзях като гущер в прохода. Точно както се боях, не можех да си повдигна главата. И нямаше място да се обърна и да хвана куката. Трябваше да се закача с крак за нея и да пропълзя напред, за да издърпам камъка.
Пълен мрак. Имаше място само колкото да се надигна около педя на лакти.
Изпъшках, страхът се надигна, мисълта, че не мога да си вдигна главата, ме побъркваше, и най-накрая я тряснах в камъка, замрях и захленчих.
Но какво да правя? Трябваше да стигна до ковчега.
Затова се смъмрих, че трябва да спра да хленча, и започнах да пълзя, все по-бързо и по-бързо. Коленете ми застъргваха камъка. Ръцете ми опипваха за процепи и пукнатини, за да ме изтеглят напред. От напрягането ме болеше вратът и едва се удържах да не вдигна отново глава в паниката си.
И когато главата ми изведнъж опря в твърд камък, натиснах го с цялата си тежест. Усетих го как помръдва и в мрака се процеди бледа светлина.
Измъкнах се от прохода и се намерих в малка стаичка.
Таванът беше нисък и сводест, а високият прозорец — тесен и с познатата решетка от дебели железни пръти. Но сладкото виолетово нощно сияние, което проникваше вътре, осветяваше голяма камина, изсечена в далечната стена, дървата бяха приготвени за огъня, а до нея, под прозореца — древен каменен саркофаг.