Ах, но живата плът можела да изглежда така! Бях в плен на безмилостна жажда.
И той го знаеше. По някакъв безумен, неразумен начин той го усети, хвърли ми последен злобен поглед и хукна към стълбището.
Незабавно го хванах. Всъщност хващането му ми донесе наслада, толкова просто беше. Както се убеждавах да посегна и да съкратя разстоянието между нас — и вече го държах безпомощен в ръцете си, вдигнах го от пода и краката му замахаха във въздуха. Опитваше се да ме ритне.
Държах го без никакво усилие, както силен мъж държи дете — такова бе съотношението. Съзнанието му бе бъркотия от безумни мисли, и като че не можеше да вземе никакво решение какво да прави, за да се спаси.
Но слабото жужене на тези мисли бе заглушено от видението, което той ми разкри.
Очите му вече не бяха двери към душата му. Те бяха пихтиести кълба, чиито цветове ме изкушаваха. А тялото му бе само гърчеща се хапка топла плът и кръв, която трябваше да изям, или да умра.
Ужасяваше ме, че храната трябва да е жива, че вкусната кръв трябва да тече в тези мятащи се ръце и пръсти — а после това ми се стори съвършено. Той беше това, което е, а аз — такъв, какъвто съм, и аз щях да пирувам с него.
Претеглих го към устните си. Разкъсах набъбналата артерия на врата му. Кръвта плисна в небцето ми. Нададох кратък вик и го блъснах в мен. Това не бе изгарящата течност, каквато бе кръвта на господаря, не бе онзи прекрасен еликсир, който пих върху камъните в тъмницата. Не — онази бе самата втечнена светлина. А тази бе хиляда пъти по-сладка, с вкуса на месестото човешко сърце, което я изпомпваше, самата същност на онзи парещ, димен мирис.
Усещах как раменете ми се издигат, пръстите ми се впиват още по-надълбоко в тази плът, и от мен се изтръгваше бучене. Нищо нямаше пред очите ми, освен мъничката му задъхана душица, блаженство до несвяст, тъй могъщо, че ни най-малко не се дължеше на него такъв, какъвто бе.
Трябваше да напрегна цялата си воля, за да мога преди последния миг да го отблъсна от себе си. Как исках да почувствам спирането на сърцето му. Как исках да усетя как ударите се забавят и спират, и да усетя, че го притежавам.
Но не посмях.
Той се изплъзна тежко от ръцете ми, ръцете и краката му се простряха на каменните плочи, изпод полупритворените му клепачи се виждаше бялото на очите му.
И открих, че съм неспособен да извърна очи от смъртта му, бях онемял и запленен от нея. И най-малката подробност не биваше да ми убегне. Чух как дъхът му притихва, видях как тялото му се отпуска и се предава без борба на смъртта.
Кръвта ме сгря. Усещах я как тупти във вените ми. Лицето ми пареше дланите ми, а зрението ми се беше изострило докрай. Чувствах се толкова силен, че не бе по силите на никакво въображение да си го представи.
Вдигнах трупа и го повлякох все по-надолу и по-надолу по витото стълбище на кулата, завлякох го в смрадливата тъмница и го хвърлих да гние при останалите.
8
Време беше да изляза, време беше да изпробвам силите си.
Напълних кесията и джобовете си с толкова пари, колкото можеха удобно да поберат, и окачих на кръста си инкрустиран със скъпоценни камъни меч, който не бе твърде старомоден, а после слязох долу и заключих след себе си желязната врата на кулата.
Кулата очевидно бе единственото, което бе останало от разрушена къща. Но в полъха на вятъра долових мирис на коне, може би така, както животните улавят миризмите — силен, много приятен мирис — и заобиколих мълчаливо отзад, където се натъкнах на временна постройка. Там бе конюшнята.
Вътре имаше не само красива стара карета, но и четири великолепни черни кобили. Беше просто чудесно, че не се бояха от мен. Целунах гладките им хълбоци и дългите им, меки носове. Всъщност дотолкова се влюбих в тях, че можех часове наред да прекарам в изучаването на всичко, което мога за тях, с новите си сетива. Ала жадувах за друго.
В конюшнята също имаше човек — долових и неговия мирис още щом влязох. Но той спеше дълбоко, а като го събудих, разбрах, че той е едно тъповато момче, което не представляваше никаква опасност за мен.
— Сега аз съм твоят господар — казах му аз и му дадох една златна монета. — Но тази вечер няма да си ми нужен, само ми оседлай кон.
Той разбра, колкото да ми каже, че в конюшнята нямало седло, и пак се унесе.
Добре. Отрязах дългите поводи на една от сбруите, надянах ги сам на най-красивата кобила и я яхнах без седло.