Най-обикновени предмети из стаята сякаш танцуваха. Един сандък се взираше в мен с месинговите си топчести дръжки очи. А жената, която пееше на горния етаж и заглушаваше тихото боботене на печката, сякаш изговаряше думи на някакъв тих, искрометен таен език — думи като „Ела при мен“.
Но явно така щеше да е вечно, и аз трябваше да се взема в ръце. Парите трябва да се изпратят още тази нощ по куриер до баща ми и братята ми, и до Никола дьо Ланфан, музикант от Дома на театралите на Рено, на когото да се каже само, че богатството е дошло от неговия приятел Лестат дьо Лионкур. Желанието на Лестат дьо Лионкур е Никола дьо Ланфан незабавно да се премести да живее в приличен апартамент на „Ил Сен Луи“ или на друго подобаващо място, а Роже, разбира се, трябва да помогне в това, а подир туй Никола дьо Ланфан трябва да започне да учи цигулка. Роже трябва да купи на Никола най-добрата възможна цигулка „Страдивариус“.
И последно, отделно писмо да се напише до майка ми, маркиза Габриел дьо Лионкур, на италиански, та никой друг да не може да го прочете, и да й се изпрати специална кесия. Ако може да го понесе, нека тя да замине за южна Италия, за рожденото си място — може би така ще спре влошаването на охтиката си.
При мисълта за нея и свободата й за бягство ми се замая главата. Зачудих се какво ли ще си помисли тя.
Дълго време изобщо не чувах думите на Роже. Представях си я облечена веднъж в живота си като маркиза, каквато беше, да излиза през портата на нашия замък в своя собствена карета, запретната с шест коня. А после си спомних съсипаното й лице и чух кашлицата в дробовете й, сякаш тя бе тук, при мен.
— Изпратете й парите и писмото още тази вечер — казах. — Не ме интересува каква ще е цената. Направете го — и положих пред него толкова злато, че с него тя можеше да живее в охолство до края на живота си, ако й оставаше живот.
— А сега — продължих, — познавате ли търговец, който търгува с изящна украса — картини, гоблени? Някой, който би могъл да отвори магазините и складовете си за нас още тази вечер?
— Разбира се, мосю. Позволете да си взема палтото. Тръгваме начаса.
След минути вече бяхме потеглили към Фобур Сен Дени.
А след това с часове скитах с простосмъртния си придружител из същински рай на материалните богатства и придобивах всичко, което поисках. Дивани и столове, порцелан и сребърни сервизи, драперии и скулптури — всичко, което можех да взема, беше мое. И наум преобразявах замъка, в който бях израсъл, докато изнасяха все повече и повече стоки, които да бъдат опаковани и незабавно изпратени на юг. На малките си племеннички и племенници изпратих играчки, които не бяха и сънували — миниатюрни корабчета с истински платна, кукленски къщи, изработени с небивало майсторство, съвършено изпипани.
От всеки предмет, който докосвах, научавах по нещо. И имаше мигове, когато всички цветове и текстури ставаха твърде бляскави, до непоносимост. Ридаех вътрешно.
Но щях да се преструвам на човек колкото ми душа иска, без никой нищо да заподозре, ако не беше едно твърде злощастно произшествие.
По някое време, докато обикаляхме из склада, изскочи един плъх, както правеха наглите градски плъхове, и хукна покрай стената много близо до нас. Нищо необичайно, разбира се. Но там, сред гипса и твърдото дърво, сред бродираните платове, плъхът чудато биеше на очи. И мъжете, които се заблудиха, естествено, припряно замърмориха извинения заради плъха и започнаха да тропат, за да го прогонят.
За мен гласовете им се превърнаха в смесица от звуци, като яхния, клокочеща в гърне. Можех да мисля само за това, че плъхът има много мънички крачета, и че още не съм разглеждал плъх, нито пък някакво друго дребно топлокръвно създание. Посегнах и хванах плъха, комай твърде лесно, и огледах крачетата му. Исках да разгледам що за ноктенца има на краката и каква беше плътта между пръстенцата му, и напълно забравих за мъжете.
Внезапното им мълчание ме накара да дойда на себе си. И двамата ме гледаха втрещено.
Усмихнах им се с възможно най-невинната си усмивка, пуснах плъха и продължих с покупките.
Е, те и дума не обелиха за това. Но аз си взех поука. Много ги бях уплашил.
По-късно същата нощ възложих още едно, последно поръчение на адвоката си: да изпрати подарък от сто хиляди крони на един собственик на театър на име Рено с благодарствено писмо от мен за проявената от него любезност.
— Разберете какво е положението с неговото театърче — заръчах. — Разберете дали то има някакви дългове.