Дори и вътрешната стая вече не беше много студена. И аз седнах до прозореца и за пръв път зачетох думите на майка си насаме. Почти я чувах как ми говори:
„Никола пише, че си купил театъра на Рено. Значи сега си собственик на малкия театър на булеварда, където бе толкова щастлив. Но притежаваш ли все още щастието? Кога ще ми отговориш?“
Сгънах писмото и го пъхнах в джоба си. Кървавите сълзи напираха в очите ми. Защо тя трябва да разбира толкова много, и все пак — толкова малко?
11
Вятърът вече не хапеше. Всички аромати на града се завръщаха.
А пазарите бяха препълнени с цветя. Втурнах се към къщата на Роже, без изобщо да мисля какво правя, и настоях да ми каже къде живее Никола.
Щях само да му хвърля един поглед, да се уверя, че е в добро здраве, да съм сигурен, че къщата е достатъчно хубава.
Тя беше на „Ил Сен Луи“ и много внушителна — тъкмо както аз бях искал, но всички прозорци, гледащи към кея, бяха затворени.
Дълго време стоях и гледах как каретите една след друга преминаваха с трясък по близкия мост. И знаех, че е нужно да видя Ники.
Започнах да се катеря по стената, точно както се бях катерил по стените в селото, и открих, че е изумително лесно. Катерех се етаж след етаж, много по-високо, отколкото някога в миналото бях дръзвал да се изкача, а после претичах през покрива и се спуснах надолу към вътрешността на двора, за да потърся апартамента на Ники.
Подминах няколко отворени прозореца, преди да стигна до този, който ми трябваше. И ето го Никола, огрян от сиянието на масата за вечеря, и Жанет и Лучина бяха с него на късната вечеря, която изяждахме заедно след затварянето на театъра.
Щом го видях за пръв път, аз се отдръпнах от касата на прозореца и затворих очи. Можеше да падна, ако дясната ми ръка не се бе вкопчила бързо в стената, сякаш притежаваше собствена воля. Мярнах стаята само за миг, но всяка подробност се бе запечатала в мислите ми.
Той беше облечен в старо зелено кадифе, премяна, която тъй небрежно бе носил по кривите улички у дома. Но навсякъде около него се виждаха признаците на богатството, което му бях изпращал — книги с кожени подвързии по лавиците и инкрустирано писалище с окачена над него овална картина, а италианската цигулка блестеше върху новото фортепиано.
Носеше пръстен със скъпоценен камък, изпратен от мен, а кестенявата му коса бе привързана отзад с черна копринена панделка. Седеше замислен, облакътен на масата, и не хапваше нищо от скъпата порцеланова чиния пред него.
Внимателно отворих очи и отново го погледнах. Всичките му природни дарби бяха там, окъпани от сиянието на лампата: изящните, ала силни крайници, големи и сериозни кафяви очи, а устните му, какъв сарказъм и каква ирония бе това, бяха детински и готови да бъдат целувани.
В него като че имаше някаква крехкост, която никога не бях възприемал или разбирал. Ала все пак изглеждаше безкрайно интелигентен, моят Ники, изпълнен с объркани безкомпромисни мисли, докато слушаше бързото говорене на Жанет.
— Лестат се е оженил — каза тя, а Лучина кимна. — Жена му е богата и той не може да й каже, че е бил най-обикновен актьор, много е просто.
— Предлагам да го оставим на мира — додаде Лучина. — Той спаси театъра от затваряне и ни обсипва с дарове…
— Не го вярвам — отрече с мъка Никола. — Той не би се срамувал от нас — в гласа му се долавяше потисната ярост, тежка скръб. — И защо той напусна така? Аз го чух, че ме викаше! Стъклото на прозореца бе разбито на парченца! Казвам ви, в просъница чух гласа му…
Възцари се неловко мълчание. Те не вярваха на неговия разказ — как съм изчезнал от мансардата, и ако го разкажеше отново, това само би го отстранило и огорчило още повече. Усещах го в мислите на всички тях.
— Вие не познавахте Лестат — каза той почти сърдито, завърна се към поносимия разговор, който другите смъртни биха му позволили да води. — Лестат би плюл в лицето на всеки, който би се срамувал от нас! Той ми праща пари. Какво да правя с тях? Той си играе с нас!
Отговор от другите не последва — здравомислещите, практични създания, които не желаеха да говорят против тайнствения благодетел. Всичко вървеше прекалено добре.
И в проточилото се мълчание аз усетих колко дълбоко е страданието на Ники, знаех го, сякаш надничах в черепа му. И не можех да го понеса.
Не можех да понеса да се ровя в душата му, без той да подозира. Ала не можах и да не усетя обширната тайнствена местност вътре в него, по-мрачен може би, отколкото някога бях сънувал, и отново си припомних думите му, че мракът в него е като мрака, който бе видял в хана, и че се опитвал да го скрие от мен.