Почти я виждах, тази местност. И действително тя се намираше отвъд неговия разум, сякаш разумът му бе просто порта към хаоса, който се простира оттатък границите на всичко, което познаваме.
Твърде страшно бе това. Не исках да го виждам. Не исках да чувствам онова, което чувстваше той!
Но какво бих могъл да сторя за него? Това бе важното. Какво бих могъл да сторя, че да прекратя това мъчение веднъж завинаги?
И все пак аз исках да го докосна — дланите му, ръцете му, лицето му. Исках да почувствам плътта му с тези нови безсмъртни сетива. И открих, че шепна думата „Жив“. Да, ти си жив и това означава, че можеш да умреш. И когато те погледна, всичко, което виждам, е съвсем безплътно. Това е смесицата от миниатюрни движения и неопределими цветове, сякаш ти изобщо нямаш тяло, а си само сбор от топлина и светлина. Ти си самата светлина, а какво съм аз сега?
Макар и вечен, аз се свивам като прашинка пепел под лъчите на това сияние.
Ала атмосферата в стаята се бе променила. Лучина и Жанет се сбогуваха учтиво. Той сякаш не ги чуваше. Беше се обърнал към прозореца и се надигаше, сякаш го зовеше таен глас. Изражението му бе неописуемо.
Той знаеше, че аз съм там!
Мигновено се стрелнах към покрива по хлъзгавата стена.
Но все още го чувах там, под мен. Погледнах надолу и видях голите му ръце върху перваза на прозореца. И в тишината дочух неговата паника. Той бе усетил присъствието ми! Моето присъствие, забележете — той го бе усетил точно както аз усещах присъствието в гробищата. Но как, спореше той със себе си, би могъл Лестат да е тук?
Бях твърде потресен да предприема каквото и да било — вкопчен в улука, усетих как другите си тръгват, усетих, че той вече е сам. Единственото, за което бях способен да мисля, бе: Какво, в името на ада, е това присъствие, което той усети?
Та нали аз вече не бях Лестат. Аз бях този демон, този могъщ и алчен вампир, и все пак той усети присъствието ми, присъствието на Лестат, на младежа, когото познаваше!
Престанах да го слушам. Просто лежах на покрива.
Ала знаех, че той обикаля долу. Разбрах кога вдигна цигулката от мястото й на пианото и разбрах, че пак е застанал на прозореца.
И запуших уши с ръце.
Ала звукът пак се чуваше. Той извираше от инструмента и разсичаше нощта, сякаш бе някаква бляскава стихия, а не въздух и светлина, и материя, която можеше да се издигне чак до звездите.
Той удряше по струните и аз, притворил клепачи, почти го виждах как се люлее напред-назад с глава, склонена върху цигулката, все едно искаше да се разтвори в музиката, а после всички усещания за него изчезнаха и остана само звукът.
Протяжните, трептящи ноти и смразяващите глисанди и цигулката, която пееше на свой собствен език, за да накарат всякаква друга реч да зазвучи фалшиво. Ала със задълбочаването си мелодията се превърна в самата същина на отчаянието, сякаш красотата й бе ужасяваща случайност, гротеска, в която нямаше и капка истина.
В това ли вярваше той, в това ли бе вярвал винаги, докато аз говорех ли говорех за добротата? Той ли караше цигулката да го каже? Нарочно ли създаваше тези протяжни, чисти, струящи ноти, за да каже, че красотата не значи нищо, защото идва от отчаянието вътре в него и в края на краищата тя няма нищо общо с отчаянието, защото отчаянието не бе красиво, и значи красотата бе ужасяваща ирония?
Не знаех отговора. Но звученето надделя над него, както винаги е било. То надрасна отчаянието. То без всякакво усилие премина в бавна мелодия, като вода, която търси своя собствен път надолу по планинския склон. Тя ставаше все по-богата и още по-мрачна, и в нея имаше нещо необуздано и отрезвяващо, и сърцераздирателно, и огромно. Аз лежах по гръб на покрива с очи, взрени в звездите.
Светлинни точици, незрими за смъртните. Облаци фантоми. И суровият, пронизителен звук на цигулката, който бавно, с изящно напрежение, утихна.
Не помръднах.
Безмълвно разбирах езика, на който ми говореше цигулката. Ники, да можехме да поговорим пак… Де да можеше нашият разговор да продължи…
Красотата не бе вероломство, както вярваше той, тя по-скоро бе земя, за която нямаше съставена карта и в която човек би могъл да допусне хиляди фатални грешки, див и безразличен рай без знаци за добро и зло.