Въпреки всички усъвършенствания на цивилизацията при създаването на изкуство — опияняващото съвършенство на струнния квартет или ленивото величие на платната на Фрагонар — красотата бе дива. Тя бе също тъй опасна и разюздана, както е била земята цяла вечност преди в главата на човека да се роди една-единствена свързана мисъл или да започне да записва правила за поведение върху глинени плочки. Красотата бе Дива градина.
Защо тогава го раняваше, че най-отчаяната музика е изпълнена с красота? Защо от това го болеше, и заради това бе циничен, и тъжен, и недоверчив?
Добро и зло — това са представи, създадени от човека. И човекът всъщност е по-добър от Дивата градина.
Но може би дълбоко в себе си Ники винаги бе мечтал за хармония сред всичко, което аз винаги съм знаел, че е невъзможно. Ники бе мечтал не за доброта, а за справедливост.
Но вече никога не бихме могли да обсъждаме всичко това помежду си. Никога вече нямаше да можем да отидем в хана. Прости ми, Ники. Доброто и злото все още съществуват, и винаги ще съществуват. Но нашият разговор приключи завинаги. Ала въпреки това, когато си тръгнах от покрива и се запромъквах тихо далеч от „Ил Сен Луи“ аз знаех как ще постъпя.
Не го признавах пред себе си, но знаех.
Следващата вечер, когато стигнах на булевард „Дю Тампл“ вече беше късно. Бях се нахранил добре в Ил дьо ла Сите и първото действие в Къщата на театралите на Рено вече бе започнало.
12
Бях се облякъл, все едно отивам в съда — в сребърен брокат и с лавандулово наметало на раменете. Бях запасал нов меч със сребърна дръжка, украсена с дълбок релеф, и обичайните тежки, богато украсени токи на обувките, обичайните дантели, ръкавици, триъгълна шапка. И дойдох в театъра с наета карета.
Ала щом платих на кочияша, се върнах обратно по уличката и отворих вратата към сцената, точно като едно време.
Веднага потънах в старата атмосфера, миризмата на плътен грим и евтини костюми, пропити от пот и парфюм, и прахоляк. Виждах частица от осветената сцена да пламти отвъд струпаните камари от тежки декори, чувах изблици на смях откъм залата. Група акробати чакаше да излезе на сцената по време на антракта — тълпа шутове в червени клинове, кепета и мърляви яки, украсени със златни звънчета.
Зави ми се свят и за миг ме обзе страх. Това място ме захлупваше, тук беше тясно и опасно, ала въпреки това бе чудесно, че пак съм тук. И в мен се надигаше тъга, не, всъщност паника.
Лучина ме видя и нададе писък. Навсякъде се заотваряха вратите на малките тесни гримьорни. Рено скочи към мен и ми разтърси ръката. Там, където преди миг имаше само дървения и драперии, сега кръжеше цяла вселена от развълнувани човешки същества, лица, покрити с ярки цветове и влага, и аз се дръпнах от един димящ канделабър и бързо промълвих:
— Очите ми… Угасете го.
— Угасете свещите, от тях го болят очите, не виждате ли? — провикна се Жанет. Усетих допира на влажните й разтворени устни по лицето си. Всички ме бяха наобиколили, дори и акробатите, които не ме познаваха, и старите художници на декори и дърводелците, които ме бяха научили на толкова много неща.
— Доведете Ники! — извика Лучина, и аз едва не извиках: „Не!“
Ръкопляскания разтърсиха малката постройка. Дръпнаха завесата от двете страни. Старите актьори мигом ме накупчиха, а Рено поръчваше, да донесат шампанско.
Бях затулил очите си с ръце, сякаш, като Василиск, ще ги избия до един, ако ги погледна, и усещах, че сълзите ми текат, и знаех, че преди да са видели кървавите сълзи, аз трябва да ги избърша. Но те бяха толкова близо, че не можех да си извадя кърпичката, и внезапно обзет от ужасна слабост, аз прегърнах Жанет и Лучина и притиснах лице в Лучининото. Като птички бяха те — с въздушни костици и сърца като пърхащи криле, и за миг аз се вслушах с ухото на вампир в тяхната кръв, ала това ми се стори скверно. И само се отдадох на прегръдките и целувките, пренебрегнах туптенето на сърцата им, и ги прегръщах, и миришех напудрената им кожа, и отново чувствах как устните им се притискат в лицето ми.
— Не знаеш колко ни разтревожи! — боботеше Рено. — А после, тия истории за твоето забогатяване! Всички, всички! — той заръкопляска. — Тук е мосю дьо Валоа, собственикът на това велико театрално заведение… — и той каза още много помпозни и игриви думи, довличаше нови актьори и актриси да ми целуват ръката, предполагам, или краката. Стисках здраво момичетата, сякаш щях да се пръсна на парчета, ако ги пусна, а после чух Ники и знаех, че е само на крачка от мен и ме гледа и че толкова много се радва, че ме вижда, че вече не ми е сърдит.