Ала в тези мигове аз бях обезумял. Да кажа, че съм желаел или мислел, няма никакъв смисъл.
Гърдите ми се вълнуваха и жаждата дереше отвътре като котка, която се мъчи да се измъкне. Опрях се на дървената греда до завесата. Ники, обиден и недоумяващ за всичко, отново дойде при мен.
Оставих жаждата да бушува. Да разкъса всичките ми вътрешности. Вкопчих се в гредата и пред очите ми се заизреждаха всичките ми жертви — утайката на Париж, остъргана от канавките й, и разбрах колко налудничав път съм избрал, и колко лъжлив, и какво съм всъщност. Каква върховна идиотия — да помъкна със себе си и онзи презрян морал, да повалям само прокълнатите, да търся спасение въпреки всичко? Какво си мислех, че съм — добродетелен съюзник на съдиите и екзекуторите в Париж, които смачкват бедните заради престъпления, които богатите извършват всеки ден?
Силно вино бях пил от нащърбени и счупени чаши, и сега жрецът стоеше пред мен в подножието на олтара със златния потир в ръце, и виното в нея бе кръвта на Агнеца.
Ники говореше припряно:
— Лестат, какво има? Кажи ми! — сякаш другите не можеха да ни чуят. — Къде се изгуби? Какво се е случило с теб? Лестат!
— Качвайте се на сцената! — изрева Рено на зяпналите от почуда акробати. Те изприпкаха покрай нас, навлязоха в задимената светлина на сцената и започнаха да правят верижни салта.
Оркестърът превърна инструментите си в чуруликащи птички. Червен проблясък, ръкави на Арлекин, дрънчащи звънчета, насмешките на неуправляемата тълпа. „Покажете ни нещо, де, ама хайде покажете нещо!“
Лучина ме целуна и аз се втренчих в бялото й гърло, млечните й ръце, виждах вените по лицето на Жанет и меката възглавничка на долната й устна, която все повече се приближаваше. Шампанското се плискаше в десетки малки чаши, пиеха го. Рено държеше някаква реч за нашето „съдружие“ и как малкият фарс от тази вечер бил само началото, и скоро сме щели да бъдем най-великолепния булеварден театър. Видях се пременен за ролята на Лелио и чух песничката, която пеех на Фламиния, застанал на коляно.
Пред мен дребните смъртни се премятаха тежко и публиката се разкряска, когато водачът на акробатите направи някакво вулгарно движение със задните си части.
И преди да се усетя, вече бях излязъл на сцената.
Стоях в самия й център, усещах горещината, която се лееше от светлините на рампата, димът щипеше очите ми. Гледах претъпканата галерия, закритите с паравани ложи, редовете, препълнени със зрители чак до задната стена. И чух как изръмжавам на акробатите да се махат.
Избухналият смях бе оглушителен и насмешките и крясъците, с които ме посрещнаха, бяха спазми и избухвания, и зад всяко лице в публиката ясно се виждаше ухилен череп. Тананиках песничката, която бях пял като Лелио — само частица от ролята, но онази, която бях понесъл след това по улиците с мен: „Прелестна, о, прелестна Фламиния“ — и отново и отново думите се редяха, безсмислени звуци.
Обиди надвикваха шумотевицата. „Представлението да продължи!“ и „Бива си те, красавецо, ама хайде, да видим нещо по-живо!“ От галерията някой хвърли полуизядена ябълка, която се изтърколи покрай краката ми.
Разкопчах виолетовата пелерина и я оставих да падне. Същото направих и със сребърния меч.
Песента, която се лееше от устата ми, се беше превърнала в несвързано тананикане, но в главата ми тътнеше безумна поезия. Виждах пустинята на красотата и нейната дивост, както я бях видял снощи, докато свиреше Ники, и светът на морала изглеждаше като някаква отчаяна мечта на разума, която в тази пищна и зловонна джунгла нямаше ни най-малкия шанс. Това бе видение, и аз го виждах, не го разбирах, ала бях част от него, тъй естествено, както котката забива изящните си и безстрастни нокти в гърба на пищящия плъх.
— Бива си го красавецът, Мрачния жетвар — произнесох непонятно, — който може да угаси всички тези нетрайни пламъчета на свещи, всяка трепкаща душа, която изсмуква въздуха в тази зала.
Ала не можех да достигна до думите. Те се рееха в някакъв въздушен слой може би, където съществуваше бог, и той разбираше цветните шарки по гърба на кобрата и осемте величествени ноти, които съставят музиката, изригваща от инструмента на Ники, но не и принципа отвъд грозотата и красотата — „Не убивай“.
Стотици мазни лица се бяха втренчили в мен от мрака. Опърпани перуки, фалшиви скъпоценни камъни и мръсни премени, кожата като вода струеше по разкривените кости. Тайфа парцаливи просяци подсвиркваше и дюдюкаше в галерията — един гърбав, друг едноок, трети със смрадлива патерица под мишница и със зъби с цвят, какъвто имат зъбите на черепите, които събираш в пръстта на гроба.