Не, беше нещо друго, познато и непознато едновременно, свързано с тъмнината.
— Наемете най-добрите артисти — бръщолевех аз. — Най-добрите музиканти, великите сценографи — още банкноти. Гласът ми отново добиваше сила, вампирският глас, отново виждах гримасите и ръцете, които се вдигаха нагоре, ала те се бояха да ги видя, че запушват уши. — Няма никакви ограничения, НИКАКВИ ОГРАНИЧЕНИЯ пред онова, което можете да вършите тук!
Освободих се от тълпата, повлякъл пелерината подире си, а мечът дрънчеше странно, защото не бе закопчан както трябва. Създание на мрака.
И когато се втурнах в първия изникнал пред мен сокак и побягнах, разбрах какво съм чул, какво ме е разсеяло — в тълпата аз неопровержимо бях доловил присъствието!
И когато го осъзнах със сигурност, се заковах на място.
Намирах се само на миля от булеварда и кривият сокак около мен бе тесен и тъмен като всички сокаци, които бях виждал някога. И ги чух, преди те, съвсем нарочно и много рязко, да млъкнат.
Бях твърде измъчен и нещастен, за да си играя с тях! И твърде зашеметен. Изкрещях стария въпрос:
— Кои сте вие? Говорете ми! — стъклата на близките прозорци се раздрънчаха. Смъртните се размърдаха в стаичките си. Тук нямаше гробище. — Отговорете ми, банда страхливци! Говорете, ако имате глас, или веднъж завинаги ме оставете на мира!
И тогава разбрах, ала как го разбрах, не мога да ви кажа, че те ме чуваха и можеха да ми отговорят, ако решат. И разбрах, че онова, което винаги бях долавял, бе непоклатимото доказателство за тяхната близост и сила, което те не можеха да прикрият. Ала можеха да потулват мислите си — и ги бяха потулили. Т.е. Те имаха разум, имаха и реч.
Въздъхнах тихо и продължително.
Бях жегнат от мълчанието им, ала стотици пъти по-силно ме бе жегнало онова, което се случи, и, както толкова пъти в миналото, аз им обърнах гръб.
Те ме последваха. Този път ме последваха и колкото и бързо да се движех, те ме застигаха.
И аз продължавах да усещам този техен странен беззвучен трепет чак докато стигнах Плас дьо Греви влязох в катедралата „Света Богородица“.
Останалата част от нощта прекарах в катедралата, сгушен в едно тъмно кътче до дясната стена. Жадувах за изгубената кръв, и всеки път, щом смъртен се приближеше, усещах силно изопване и парене там, където бяха раните.
Ала чаках.
И когато една млада просякиня с детенце се приближи, разбрах, че мигът е дошъл. Тя видя засъхналата кръв и започна трескаво да настоява да ме отведе в близката болница „Хотел Дьо“. Лицето й бе измършавяло от глад, ала тя се опита да ме повдигне с крехките си ръце.
Загледах я в очите, докато видях как се изцъклят. Усетих топлината на гърдите й, изпъкващи под дрипите. Мекото й сочно тяло рухна върху моето, отдаде ми се, и аз я обвих с кървавите брокат и дантела. Целунах я, всмуках топлината й, махнах мръсния шал от гърлото й и се наведох да отпия толкова умело, че сънената й рожба изобщо не видя. После с предпазливи, треперещи пръсти разтворих дрипавата риза на детето. И това, и това тъничко вратле бе мое.
Няма думи, с които да опиша това опиянение. Преди бях изпитал целия екстаз, който насилието можеше да ми даде. Но тези жертви ми се отдадоха в съвършено подобие на любов. Самата кръв сякаш бе стоплена от тяхната невинност, обогатена с добротата им.
После ги гледах как спят един до друг в смъртта. Тази нощ катедралата не бе светилище за тях.
И разбрах, че видението ми за градината на дивата красота е истина. В думите имаше смисъл, да, и в законите, и в неизбежността, ала те бяха свързани единствено с естетиката. А в тази Дива градина мястото на тези, невинните, бе в прегръдките на вампира.
Хиляди други неща могат да се кажат за света, ала само естетическите принципи могат да бъдат потвърдени и само тези неща остават завинаги едни и същи.
Вече бях готов да се прибера у дома. И когато излязох навън в ранната утрин, разбрах, че е паднала и последната преграда между мен и моята жажда.
Сега вече никой не бе в безопасност от мен, колкото и да бе невинен. И това включваше и скъпите ми приятели от театъра на Рено, и моя обичен Ники.
13
Исках те да заминат от Париж. Исках да свалят афишите, да залостят вратите. Исках тишина и мрак да се възцарят в малкия театър мишеловка, където бях познал най-голямото и трайно щастие в живота си на смъртен.