Времето до последния ден на изминалата година почти бе дошло, когато един от опекуните на Обри влезе в стаята му и започна да обсъжда с лекаря му, обстоятелствата около тежкото състояние на младежа, и как това щеше да се отрази на сестра му, която на следващия ден щеше да се омъжи. Вниманието на Обри мигновено се прикова върху разговора и той с треперещ глас пожела да узнае името на жениха. Доволен от този признак за завръщащия се у Обри интелект, за чиято загуба всички се бяха опасявали, спомена името на графът на Марсдън. Обри си спомни за младия граф, който бе срещал по балове, Обри изглежда остана доволен, и даже учуди посетителите си още повече, когато пожела да присъства на бракосъчетанието и ги помоли да повикат сестра му. Въпреки че Обри не получи отговор от тях, девойката скоро се появи в стаята му. Той изглежда отново бе способен да се радва на красивата й усмивка, та щастливо я притисна до гърдите си и целуна бузите й обляни в сълзи, при вида на брат й дошъл на себе си. С цялата топлина на гласа си, Обри поздрави сестра си за бъдещата й женитба за човек с толкова високо социално положение. Изведнъж забеляза на врата от изящна верижка да се спуска малък медальон. Обри понечи да го отвори и със стон на изненада и ужас съзря чудовището, което отдавна населяваше сънищата и съзнанието му. В пристъп на гняв той откъсна портрета от медальона и започна да го тъпче на пода. При въпроса на учудената си сестра защо унищожава портрета на бъдещия й съпруг, той я изгледа неразбиращо, хвана ръцете й и взирайки се в нея с безумно изражение, я закле да не се омъжва никога за този демон — „Защото той…“ — но Обри сякаш не можеше да продължи, в главата му се въртеше онзи шепот, призоваващ го да спази клетвата с и той извърна глава, трескаво търсейки с поглед лорд Рутвен. В празното пространство нямаше никой. В този момент, лекарят и опекуните, които бяха чули всичко и бяха отдали опустошителният гняв на Обри на завърналото се помрачение на разсъдъка му, влязоха в стаята и отделяйки от го мис Обри, я накараха да излезе. Той падна на колене, молейки се отложат сватбата с един ден. Сметнали горещите му молби за прищявка на лудостта, за която вече бяха сигурни, че е поела контрол над ума му, те го усмириха и се оттеглиха.
Лорд Рутвен се опита да посети дома им в деня след бала, но не бе допуснат вътре — както всеки друг него ден. Щом разбра за влошеното здраве на Обри, му бе ясно, че именно той е причината за помрачения ум на младежа, но още по-тържествуващ лик той доби, когато научи, че Обри е обявен за луд, и радостта и удоволствието му трудно можеха да се скрият от тези, от които бе добил тази информация. Лордът побърза да отиде в имението на своя някогашен спътник, и с постоянното си и настоятелно присъствие, и със своите претенции за дълбока привързаност към бедния младеж, той малко по малко спечели сърцето на мис Обри. Но кой би могъл да устои на силите му? Със змийския си език описваше бедите и опасностите, които срещал в живота — веднъж говореше за себе си като за човек, за който няма нищо мило и свято на тази пренаселена земя, освен тази към която сега се обръщал — жената, която откакто познавал, придала смисъл на съществуването му, та дори само да слушал успокоителната мелодия на гласа й. Той толкова добре познаваше и владееше змийското изкуство, и такава бе тъжната воля на съдбата, че мис Обри скоро се привърза към него и го обикна. Лордът получи графска титла, обвързана с важен пост в чуждестранно посолство, което му послужи за извинение да ускори бракосъчетанието между него и мис Обри (въпреки здравословното и ментално състояние на брат й). Сватбата трябваше да се състои непосредствено преди отплаването му към континенталните земи.
Когато лекарят и опекунът се оттеглиха, Обри напразно се опита да подкупи слугите. Тогава поиска да му донесат перо и хартия, и веднага щом му бяха донесени, той започна да пише писмо на сестра си, в което я заклеваше, ако цени своето собствено щастие, ако цени своята чест и честта на тези, които вече са в гроба и които някога са я държали в ръцете си — нея — тяхната надежда и надеждата за техния дом, да отложи само с няколко часа бракосъчетанието, което той проклинаше горещо. Слугите обещаха да доставят писмото, но го дадоха на лекаря, който реши да не тревожи повече съзнанието на мис Обри с това, което смяташе за бълнуванията на маниак. Нощта отмина без почивка за слугите, и Обри се вслушваше с неописуем ужас в звуците на трескавото приготвление. Сутринта дойде и звукът на много карети разцепи тишината и прогърмя в ушите му. Обри обезумя. Любопитството на слугите постепенно надделя над раболепието им и вкупом решиха да отидат и да погледат церемонията, оставяйки го в ръцете на една стара, безпомощна жена. Видял възможността, Обри се впусна към вратата, отвори с един замах и след миг нахлу в залата, в която течеше събирането. Лорд Рутвен пръв го забеляза, приближи се до него и сграбчвайки със сила ръката му, побърза да го отведе вън от полезрението на събралите се хора — лицето му святкаше в безмълвен гняв. Когато стигнаха стълбището, лорд Рутвен ненадейно се наведе и прошепна: