Двамата спътници пристигнаха в Рим и за известно време Обри загуби дирите на лорд Рутвен; лордът ежедневно го посвещаваше на грижите на италианска контеса, която водеше сутрешен кръжок, докато той самият пътешестваше, търсейки руините на неизвестен, изоставен град. Докато бе зает с тези наложени му задачи, Обри получи няколко писма от Англия — писма, които младежът отвори с най-голямо нетърпение; първото бе от сестра му и бе изпълнено със сестринска любов; второто писмо бе от опекуните му и го изпълни с почуда — ако досега бе имал някакви съмнения относно злото спотаило се в душата на лорд Рутвен, то писмото, което четеше с нарастваща тревога, му даваше достатъчно поводи да затвърди тези съмнения. Опекуните му настоятелно го отзоваваха от пътешествието му, с твърдения, че лорд Рутвен е безмерно покварен и благодарение на изкусните си съблазнителски способности, биваше още по-опасен за обществото. Както станало ясно, презрението му към лейди Мърсър не произлизало от омраза към нея, а произтичало от мерзката му същност. Изглежда, за да бъде удоволствието на разрухата, която ще предизвика по-пълно, жертвата му, партньорът по вина, трябвало да бъде захвърлен от най-извисената кула на целомъдрието, в най-дълбоката бездна на безчестието и позора — всички жени, които той бе подбирал по добродетелност изглежда бяха захвърлили маските си, и не се бяха посвенили да се покажат пред обществото, покварени от най-долни пороци.
Обри бе твърдо решен да напусне този човек, който до момента не бе засвидетелствал дори една светла част от характера си пред него. Реши да измисли убедително извинение, с което да се оттегли от пътешествието, и в същото време щеше да наблюдава спътника си отблизо, и да не остави дори най-незначителните обстоятелства да го подминат. Той скоро разбра, че негова светлост се опитва да се възползва от неопитната дъщеря на дамата, чийто дом най-често посещавали. В Италия неомъжените жени рядко се показват в компанията на обществото, затова той бе принуден да приведе плана си в тайна, но Обри следваше всяко негово действие и скоро разбра, че двамата са си определили тайна любовна среща, която можеше да завърши с разрушаването на невинен живот. Без да губи време Обри посети лорд Рутвен в апартамента му и грубо и откровено го попита какви са намеренията му към младата дама, както и му съобщи, че знае за уговорената среща. Лорд Рутвен отговори, че намеренията му напълно съответстват със значението, което такива срещи обикновено имат, на въпроса на Обри дали би взел бедната девойка за своя жена, просто се изсмя. Обри се оттегли, за да напише бележка, с която да уведоми негова светлост, че отказва да го придружава през останалата част от тяхното пътешествие, нареди на слугата си да търси други апартаменти и отиде да говори с дамата, чиято дъщеря бе застрашена от покварата на лорд Рутвен, съобщавайки й всичко, което знаеше. Срещата бе осуетена, а на следващият ден Обри получи бележка от слугата на негово превъзходителство, в която той приемаше напълно молбата на младежа за разделяне на пътищата им, но не съдържаше дори намек за това как плановете му са били осуетени от намесата на Обри.
Напускайки Рим, Обри се насочи към Гърция и прекосявайки Пенинсула, скоро намери себе си в Атина. Уреди престоя си у един грък и скоро се зае да проследи овехтелите и забравени исторически анали за древното величие на монументи, които явно засрамени, че са каменен летопис на живота на свободните хора преди робството, се бяха скрили под приютяващата земна пръст или многоцветни лишеи. Под същия покрив живееше толкова красиво и деликатно същество, което сякаш бе създадено да позира на изкусен художник, желаещ да пренесе на бялото си платно благата, обещани на вярващите в Мохамеданския рай, въпреки че погледът й казваше толкова много, че никой не би си помислил, че тя принадлежи на тези без души да разберат. Когато танцуваше по равнината или слизаше от планинския връх, човек можеше да си помисли, че дори грациозността на една газела не би могла да се сравни с нея — че кой би заменил това същество, което безспорно представлявало одухотворен образ на най-красивата природа, за екзотичното животно, способно само да задоволи гладът на епикурееца! Момичето често споделяше нежната си компания с Обри, докато младежът извършваше своите изследвания и често нейният невинен танц в преследване на някоя кашмирена пеперуда и опитите й да я догони, сякаш самата тя ще полети като вятъра, го караха мигновено да забрави буквите, които току-що бе дешифрирал от почти заличена каменна плоча, завладян напълно от движенията на ефирното й тяло. Често кичурите на косата й се разпръскваха във фееричен облак, докато тя прелиташе по земята, и слънцето ги отразяваше в толкова красиви и деликатни отенъци, че хипнотизираният поглед на археолога, позволил от ума му да се изплъзне най-важното, което допреди миг бе считал за основно при разчитането на един пасаж на Паусен, лесно би могъл да бъде извинен. Но защо да се опитваме да описваме обаяние, което всеки може да почувства и никой — да оцени? Пред Обри се бяха разкрили невинност, младост и красота, незасегнати от препълнените бални зали. Докато младежът скицираше тези руини, които искрено желаеше да увековечи за бъдните поколения, тя стоеше до него и наблюдаваше магическите движения на молива му, проследяващ пейзажите на родното й място, описваше му танците си, обрисуваше с думи, за него във всички цветове на младежката памет, пищните сватбени церемонии, които си спомняше от своето детство; и сетне му споделяше всички легенди за свръхестественото, научила от своята дойка. Честността и очевидната вяра, в това което разказваше, разбудиха интереса на Обри; и винаги когато му разказваше историята за вампирът, който година подир година сред своите приятели и близки, бил принуден да се храни с кръвта на красива жена, за да осигури и удължи своето съществуване, кръвта му се смръзваше, докато външно се опитваше да се пошегува с немислимите фантазии на момичето. Ианта, обаче, му цитираше имената на стари мъже, които най-сетне бяха разбрали за присъствието на вампир сред тях, чак когато няколко от близките им и децата им били белязани със знака на този дявол и неговия апетит, и когато почувства скептицизма на Обри, тя го молеше да й повярва, защото бе казано, че тези, които се съмняваха в съществуването на вампири, винаги биваха споходени от някое нещастно събитие, което да ги убеди в истинността на тази легенда и с мъчителната си сила, разрушаваща живота им, да ги накара да повярват и признаят. Ианта подробно му описа външните белези, по които тези чудовища се разпознаваха, и ужасът му се увеличи, когато съпостави това твърде точно описание с персоната на лорд Рутвен. Въпреки това, Обри продължи с опитите си да убеди Ианта, че страховете й са напълно безпочвени, ала в същото време дълбоко в себе си тревожно си припомняше всички поводи, които подкрепяха смътната му вяра в свръхестествените способности на лорд Рутвен.