На следващата сутрин Обри пое на експедицията си без придружители; за негова изненада при тръгването му, лицето на домакина му доби меланхоличен и скръбен израз, и той се почувства виновен, задето с такава подигравка прие думите на тези хора, изпълнени с ужас. Тъкмо когато щеше да отпътува, Ианта се приближи до коня му и настойчиво го помоли да се върне, преди нощта да позволи на тези същества да добият чудовищните си сили. Обри обеща, че ще се върне. Въпреки това, той бе така завладян от своята работа, че изобщо не забеляза как слънчевото тяло бавно се спускаше, както и че на хоризонта синееше едно от тези малки облачни петна, които бързо се събираха в огромна въздушна маса и изливаха гнева си над обречената земя. Решен да компенсира разсеяността си със скоростта на конските нозе, Обри най-сетне се качи на коня си, но уви, вече бе твърде късно. В условията на по-южния климат, здрачът и залезът са напълно неразличими — веднага щом слънцето залезе, нощта започва. И дълго преди да успее да напредне, гневът на бурята вече бе се настанил над него — едва-що гръмотевиците бяха замлъкнали за момент, тежък и проливен дъжд си проправи път през заслона от дървесни листа, а сините назъбени мълнии удряха сякаш до краката на коня му. Изведнъж животното се изплаши и го понесе с тревожна бързина през заплетените клонаци на гъстата гора. В крайна сметка конят забави ход, принуден от умора, и когато спря напълно и ярка светкавица освети земята, Обри успя да види, че се намира близо до малка колиба, която трудно се различаваше от купчините мъртви листа и храсталаци, които я обгръщаха. Младежът слезе от коня и се приближи, с надежда да открие някой, който да го упъти към града, или да го приюти, докато бичуващата буря премине. Докато приближаваше, гръмотевиците внезапно секнаха и настана тишина, която му позволи да чуе ужасяващите писъци на жена, примесени с приглушен, но ликуващ смях — звуци, които постепенно се сляха в един протяжен и плашещ дует. Обри бе ужасен, но сепнат от гръмотевиците, които отново раздраха небето, той се насили да отвори вратата на колибата. Озова се в пълен мрак и единственият му ориентир бяха звуците. Изглежда остана незабелязан и дори когато плахо повика, звуците не секнаха и никой не обърна внимание на неканеният гост. Обри се блъсна в нещо или някого и веднага го сграбчи, когато глас от тъмното проплака:
— Отново ме прекъсваш! — недоволният стон бе последван от лудешки смях, и Обри бе стиснат в хватката на човек, който притежаваше нечовешка сила.
Младежът се бореше, решен да продаде живота си скъпо, но напразно — бе повдигнат и захвърлен със страшна сила на земята, противникът му се хвърли върху него и подлагайки коляно на гърдите му, положи силните си, студени ръце върху гърлото на Обри. Точно в този момент, през дупката, служеща да пропуска светлина дневно време, се впусна проблясъкът на многобройни факли. Съществото мигновено се изправи и оставяйки плячката си, забърза към вратата и след като разби на трески дървото, измъквайки се навън, наоколо падна милосърдно безмълвие. Бурята се бе успокоила и Обри, неспособен да се движи, скоро бе чут от хората отвън. Те влязоха, отблясъците от факлите им озариха глинените стени на колибата и сламеният й покрив, покрит с обилни пластове сажди. По желание на Обри претърсиха за жената, чиито писъци го бяха примамили в колибата. Обри отново бе оставен сам в мрака, но за негов най-дълбок ужас, когато светлината от факлите се завърна в малката, сламена колиба, пред него бе проснат безжизнен трупът на Ианта. Той затвори очи с надежда всичко това да е просто плод на живото му въображение, но гледката остана пред него, дори когато отвори очите си. Бледата й кожа бе безцветна, нямаше цвят дори по устните си, и все пак безмълвното й лице бе почти толкова привлекателно, колкото когато се усмихваше одухотворено от живота. По шията и гръдта й имаше засъхнала кръв, а на гърлото си имаше следи от зъби, там където бяха разкъсали вените й. Мъжете сочеха врата й, и през сълзи викаха „Вампир, Вампир“! Бързо направиха носилка и Обри бе положен в нея, до тялото на тази, която доскоро бе обект на неговите светли и нежни видения — сега покосена и цветът на живота й — откъснат и стъпкан. Обри бе загубил разсъдъка си и бе потънал в безучастна скръб — почти в безсъзнание, той стискаше острата, назъбена кама, която спасителите му бяха открили в колибата. Скоро към тях се присъединиха групички от хора, които също бяха участвали в организираното търсене на момичето. Жалните вопли и стонове, които хората издаваха, докато се приближаваха към града, предупредиха родителите на Ианта за случилото се злощастие. Невъзможно би било да се опише мъката им, но щом разбраха причината за смъртта й, погледнаха към Обри и посочиха трупа. И двамата умряха неутешими и с разбити сърца.