Обри бе покосен от бурна треска и често бълнуваше, в определени моменти споменаваше имената на лорд Рутвен и Ианта — по силата на необясними съпоставки той молеше прежния си другар да пощади живота на любимата му. Понякога го проклинаше гръмко и го винеше за убийството й. По това време лорд Рутвен бе пристигнал в Атина, и по неведоми причини, веднага щом разбра за състоянието на Обри, разпореди да го настанят в същия дом и се отдаде на непрекъснати грижи за него. Когато младежът се съвзе от делириума, в който бе изпаднал, той бе ужасен и разтърсен да види до себе си мъжът, чийто образ вече свързваше с този на Вампир. Лорд Рутвен, с мили думи, които почти внушаваха лична вина за обстоятелствата довели до тяхното разделяне, и най-вече с вниманието, безпокойството и загрижеността, които показваше, скоро успокои Обри и се помири с него. Негово превъзходителство изглеждаше променен — вече не бе този апатичен човек, който толкова удивляваше Обри… но скоро след като състоянието на младежа започна бързо да се подобрява, той постепенно възвърна стария си облик, и Обри вече не усещаше никаква разлика между сегашния лорд Рутвен и предишната му маска, с изключение на моментите, в които изненадано улавяше впереният в него взор на лорда, по устните на чието лице играеше ехидна, зловеща усмивка. Обри не бе сигурен защо, но тази усмивка го преследваше. През последният етап на възстановяването на младежа, лорд Рутвен очевидно бе зает всекидневно да наблюдава леките вълни, които охлаждащият бриз вдигаше, или да следи прогреса на небесните тела, които също като нашият свят, обикалят неподвижното слънце — наистина сякаш искаше да избегне всеки поглед.
Умът на Обри бе отслабен от шокът, който бе преживял, и борбеността и силата на духа, с които преди толкова се бе отличавал, сякаш го бяха напуснали. Сега той обичаше усамотението също колкото лорд Рутвен, ала колкото и да жадуваше за това усамотение, не можеше да го намери по улиците на Атина; ако го търсеше в компанията на руините, които допреди бе изучавал, образът на Ианта непрекъснато го преследваше, опитваше ли се да го намери в горските дебри, леката й стъпка сякаш се чуваше в шубраците, в търсене на някоя скромна теменужка, и изведнъж обръщайки се към него, щеше да покаже бледото си лице с кротка усмивка по устните и разкъсаното си гърло. Обри бе решен да отбягва местата, които му навяваха такива горчиви мисли. Той предложи на лорд Рутвен, към който се чувстваше предан, задето бе поел грижата за него, докато болестта го бе измъчвала, да отпътуват от Атина и да посетят тези части на Гърция, които и двамата още не са виждали. Пътуваха във всички посоки и посещаваха всички места, от които да добият хубав спомен, но въпреки че бързаха от място на място, не изглежда да обръщаха особено внимание на гледката. В определен момент от пътуването си се бяха наслушали на истории за крадци, но решиха да пренебрегнат тези сведения и да ги отдадат на измислиците на хора, чиито интерес представляваше благодарността и щедростта на тези, които се опитваха да защитават от измислени опасности. Като резултат от тяхното пренебрежение към съветите на местните, в един приятен ден, те тръгнаха на път, съпроводени само от няколко стражи, които да им служат повече за гидове, отколкото да представляват солидна протекция. Навлизайки, обаче, в едно възтясно дефиле на чието дъно бе легнало коритото на поток, с масивни скалисти късове, свлечени от съседните урви, на двамата спътници им бе даден повод да съжалят за своята прежна небрежност. Едва-що групата конници бе навлязла в тесния проход, около главите им засвистяха куршуми и ехото оповести наличието поне на няколко пушки. За миг техните пазачи ги оставиха и скривайки се зад скалите, отвърнаха на огъня. Лорд Рутвен и Обри следвайки за момент техния пример, се прикриха зад заслона на дефилето, но засрамени, че са задържани по този начин от враг, който с обидни възгласи ги приканваше да се покажат, и осъзнавайки, че ако някой от престъпниците се качеше горе и ги приклещеше в тясното, където ги очакваше сигурна смърт, двамата решиха да тръгнат напред и да потърсят врага. Едва показал се от заслона на скалите, лорд Рутвен бе улучен с точен изстрел в рамото — изстрел, който повали спътникът на Обри на земята. Обри, забравил собствената си безопасност, побърза да му се притече на помощ, и учуден забеляза лицата на крадците около себе си — стражите бяха предали оръжията си и самите себе си, след като видяха какво се е случило с негово превъзходителство.