С обещания за богато възнаграждение, Обри скоро ги убеди да преместят приятеля му в къща наблизо, и след като се съгласи да плати откуп, бе оставен на мира. Показваха се само, когато охраната се сменяше — изчакваха техен другар да се върне със сумата, която Обри бе заръчал. Състоянието на лорд Рутвен бързо се влоши; в рамките на два дни, смъртта все повече се приближаваше и скоро със сигурност щеше да го приеме при себе си. Обликът му не се бе променил — изглеждаше невъзмутим към болката, точно както безстрастно се отнасяше и с всичко, което го заобикаляше, но към края на втората вечер очевидно изгуби разсъдък и често се взираше в Обри, който бе принуден да предложи своите услуги с най-искрена честност.
— Помогнете ми! Можете да ме спасите, даже повече от това — не говоря за живота си, краят на моето съществувание ме вълнува не повече от залеза на всеки отминаващ ден, но може да спасите честта ми, честта на вашия приятел!
— Как? Кажете ми как? Ще сторя всичко по силите си! — отговори Обри.
— Не е нужно много, животът ми захожда бързо, не мога да обясня всичко, но ако обещаете да скриете всичко, което знаете за мен, честта ми ще остане неопетнена в хорските очи и ако в Англия смъртта ми остане с никому несподелена за известно време, споменът за мен ще живее!
— Не ще продумам никому.
— Закълнете се! — проплака умиращият, повдигайки се в тържествуваща ярост. — Закълнете се във всичко що ви е свято, закълнете се с цялото си суеверие, закълнете се, че в продължение на една година и един ден няма да разкриете нищо от познанията си за престъпленията ми, или смъртта ми на нито едно човешко същество, каквото и да се случи и на каквото и да станете свидетел! — очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
— Кълна се! — каза Обри. Лорд Рутвен се отпусна със смях върху възглавницата си и издъхна.
Обри се оттегли за кратка почивка, но не успя да заспи, а прехвърляше в ума си много обстоятелства, свързани с познанството му с този мъж. Не знаеше защо, но щом си припомни своята клетва, го полазиха хладни тръпки сякаш породени от предчувствие за нещо страшно, което тепърва му предстои да изпита. Стана рано сутринта и понечи да влезе в къщата, където бе оставил издъхналия лорд Рутвен, но на прага го посрещна един от нападателите им, за да му съобщи, че трупът вече не е там, а е бил пренесен от него и другарите му на върха на един от заобикалящите ги хълмове, тъй като дали обещанието си на негово превъзходителство тялото непременно да бъде изложено на първия студен лъч на луната, който изгрееше след неговата смърт. Удивен, Обри взе няколко от мъжете със себе си, решен да погребе лорда там където разбойниците го бяха оставили. Когато се качиха на възвишението обаче, не откриха нито следа от трупа или дрехите му. Разбойниците се заклеха, че могат да посочат скалата, където са оставили тялото. За момент умът на Обри бе обхванат от смущение и в мислите му пропълзяха смразяващи догадки, но в крайна сметка реши, че разбойниците са погребали лорд Рутвен и са прибрали дрехите му.
Изтощен от тази страна, в която бе станал свидетел на толкова ужасни нещастия, и в която всеки камък и всяко дърво сякаш заговорничеха да придават на суеверната му меланхолия още по-голяма сила, младежът реши да напусне Гърция и скоро отпътува към Смирна. Докато чакаше кораб, който да го откара към Отранто или Неапол, се зае да подреди притежанията на лорд Рутвен, които след смъртта му бяха останали в Обри. Всред всички предмети, той намери и кутия, съдържаща няколко оръжия, всяко от което малко или много служеше да умъртвява жертвите си. В кутията имаше няколко ками и ятагани. Докато ги оглеждаше и изучаваше причудливите им форми, Обри с изненада откри, че една от ножниците бе обсипана със същите орнаменти, каквито имаше и камата, която бе открил в онази злощастна колиба. Той потрепери и бързайки да потвърди опасенията си, затърси оръжието. Когато го намери и разбра, че острието приляга на канията с причудлива форма, ужасът му бе пълен. Очите му вече не търсеха доказателства, Обри се взираше в камата, сякаш бе хипнотизиран, ала все още не желаеше да повярва. Но странната форма, еднаквите багри, които красяха камата и ножницата, не оставяха място за съмнение. И по двете имаше едва забележими капки кръв.