Обри едва не обезумя. Ако преди съзнанието му бе заето с догадки, то сега живото доказателство за прераждането на чудовището, удряше като с чукове умът на бедния младеж. Упреците на сестра си той пренебрегна, и напразно тя настойчиво го молеше да й обясни странното си поведение. От него се откъснаха само няколко думи, които ужасиха девойката. Колкото повече мислеше за всичко, толкова по-объркани и неразборни ставаха мислите му. Клетвата, която бе дал, го тревожеше. Нима трябваше да позволи на чудовището да броди необезпокоявано и с дъха си да носи разруха на всичко, което му бе скъпо, без да се опита да го спре? Ами ако бе докоснал скъпата му, единствена сестра? Ала дори да нарушеше клетвата си и разкриеше подозренията си на всеослушание, кой би му повярвал? Не, той трябва със своята собствена ръка да избави света от това изчадие… но как да убиеш оногова, който вече е предизвикал и надживял смъртта? С дни Обри се заключваше в стаята си, не желаеше да приеме никого при себе си и ядеше само в случаите, в които сестра му със сълзи на очи го молеше да се грижи за здравето си. Накрая, неспособен повече да носи на плещите си усамотението и тишината, в които се бе обвил, Обри излезе вън и известно време прекара в бродене от улица на улица, в отчаяни опити да забрави образът, който го преследваше. Дрехите му се бяха зацапали и захабили, докато скиташе под жарките палещи лъчи на следобедното слънце и студената среднощна мъгла. Скоро никой вече не го разпознаваше. Отначало се прибираше късно вечер, но с времето просто полагаше морната си глава, където намери. Обезпокоена, сестра му нае хора, които да го следят, но скоро младежът успя да им се изплъзне. Поведението му, обаче, рязко се промени. Ужасен от идеята да остави всички, на които държеше — семейството, приятелите си в присъствието на демон, за чието съществуване не подозираха, Обри се закле пред себе си отново да се влее в обществото, да наблюдава лорд Рутвен отблизо и напук на клетвата, която бе дал, да предупреди всички, чиято близост чудовището търсеше. Но винаги, когато се прибираше у дома, изпитите му и бледи страни и лудешкият му поглед толкова ужасяваха сестра му, че тя го молеше със сълзи на очи да не търси повече компанията на хора, които му влияеха по този начин. Когато се оказа, че молбите няма да помогнат, опекуните му сметнаха за правилно да се намесят, и уплашени, че младежът може да изгуби разсъдъка си се решиха най-сетне да оправдаят доверието, което покойните му родители им бяха гласували.
Изгарящи от желание да го предпазят от нараняванията и физическите травми, които всеки ден той получаваше в безсмисленото си блуждаене по улиците, както и да го скрият от злите езици и да го отърват от това, което те наричаха безумство, опекуните му наеха лекар, който да отседне в къщата и постоянно да се грижи за Обри. Умът на младежа бе толкова погълнат от страшни мисли, че той почти не забелязваше присъствието на лекаря. Състоянието му се влоши дотам, че се наложи да го интернират в стаята му. Там Обри лежеше с дни, неспособен да се повдигне. Скоро той доби изтощен, съсухрен вид, очите му светеха със стъклен блясък. Показваше някакви остатъци от предишния си облик, единствено когато сестра му го посещаваше — понякога той сграбчваше ръцете й и с поглед, който безмерно я плашеше, започваше да я моли да не го докосва. „Не го докосвай, ако сестринската ти любов е истинска, не го доближавай!“. Когато сестра му го питаше за кого говори, той само промълвяваше „Истина е! Истина е!“ и отново изпадаше в летаргичното състояние, от което дори тя не бе способна да го извади. Болестта на Обри продължаваше с месеци, докато постепенно с отминаването на годината, младежът все по-рядко изпадаше в подобни състояния и сякаш умът му изхвърли част от мрачното му настроение. Опекуните му по няколко пъти на ден ставаха свидетели на странна сцена — Обри извършваше с пръстите си някаква аритметика, а после се усмихваше.