Измина около година. И ето, че една нощ, когато слагах Шърл в креватчето й, тя запищя и заплака:
— Вампир, татко, вампир, вампир. Тогава се паникьосах — говореше като Дани. Спомних си за открехната врата на гардероба, когато намерихме мъртвото дете. Искаше ми се да я взема в нашата стая.
— Направихте ли го?
— Не — Билингс се втренчи в ръцете си и лицето му потръпна. — Това означаваше да призная пред Рита, че съм сгрешил. Налагаше се да проявя мъжество. Жена ми винаги ми е напомняла медуза … спомням си колко лесно се съгласи да легне с мен, преди още да се оженим.
— Съгласете се, че не е било трудно да ви убедят да спите с нея — намеси се Харпър.
Билингс се канеше отново да скръсти ръце на гърдите си, но бавно извърна глава и погледна Харпър.
— Не се опитвайте да хитреете.
— Не съм имал такова намерение — отвърна лекарят.
— Тогава ме оставете да разкаже всичко сам — сопна се Билингс. — Дойдох при вас да ми олекне, да разкажа историята си. Грешите, ако мислите, че ще ви описвам половия си живот. Рита и аз водехме нормален сексуален живот, без каквито и да е извратености. Зная, че някои хора обичат да говорят на тази тема, но не съм от тях.
— Добре — промълви Харпър.
— Добре — повтори Билингс, като прикриваше смущението под арогантния си тон. Явно бе загубил нишката на мисълта си. Очите му се стрелнеха към плътно затворената врата на гардероба.
Искате ли да го отворя? — запита Харпър.
— Не — побърза да отговори пациентът и нервно се засмя. — Защо трябва да гледам галошите ви?
Сетне продължи:
— Вампирът уби и нея.
Той потърка челото си, сякаш събираше мислите си — Само след месец. Но преди това се случи нещо. Една нощ дочух шум в стаята, сетне Шърл изпищя. Отворих светкавично вратата — лампата в коридора светеше — и… тя седеше в креватчето и плачеше, а… усетих как нещо се движи. Нещо пълзеше в сенките до гардероба.
— Вратата на гардероба беше ли отворена?
— Едва-едва, просто бе открехната — Билингс навлажни с език устните си. — Шърл пишеше и казваше, че видяла вампира. Стори ми се, че произнесе думата „нокти“, но не съм съвсем сигурен, защото малките деца често говорят неясно. Рита дотича и запита какво става. Казах, че детето се е изплашило от сянката на клоните, отразена на тавана.
— Може би Шърл се е опитвала да каже „гардероб“ — предположи Харпър.
— Възможно е, но не ми се вярва. Убеден съм, че чух думата „нокти“ — очите му отново се стрелнаха към вратата на гардероба. — Нокти, дълги нокти — едва чуто прошепна той.
— Погледнахте ли в гардероба?
— Дда — Билингс така силно стискаше скръстените си ръце, че чак кокалчетата им бяха побелели.
— Видяхте ли …
— Нямаше нищо! — внезапно изкрещя Билингс. Думите му рукнаха като порой, сякаш бе измъкната черната запушалка, загнездила се в дъното на душата му. — Разбирате ли, когато умря, аз пръв я намерих. Цялата бе почерняла. Беше глътнала езика си и беше черна като негър от естрадна трупа. Взираше се в мен, а очите й напомняха очите на препарираните животни. Бяха блестящи и страшни като топчета и сякаш казваха: „Той ме уби, татко, а ти му помогна, помогна му да ме убие“ — думите му постепенно заглъхнаха. Една — единствена огромна сълза беззвучно потече по бузата му.
— Получила бе мозъчна конвулсия. Често се срещала при децата, просто някакъв злокачествен сигнал на мозъка. В Хартфорд и направиха аутопсия и казаха, че си е глътнала езика от конвулсията. А аз бях принуден да се прибера в къщата, където беше той — прошепна Билингс. — Спах на дивана. И не угасих лампата.
— Случи ли се нещо?
— Сънувах, че се намирам в тъмна стая и в гардероба има нещо, което смътно виждах. То шумолеше и сякаш мляскаше. Спомних си за една смешна книга, която бях чел в детинството си. Може би я помните — казваше се „Разкази от гробницата“. Боже мой! Името на художника бе Греъм Ингълс — можеше да нарисува всичко отвратително на този свят, че дори и нещо от отвъдния. Както и да е, в този разказ една жена удави съпруга си. Привърза бетонни блокове за краката му и го хвърли в каменоломната. Само че той се върна. Беше целият изгнил и чернозелен, рибите бяха изгризали полуголи, негрите надигаха глас за гражданските си права но нищо не ни засягаше, сякаш бяхме изолирани от проблемите на околния свят. Живеехме на тиха улица, имахме симпатични съседи. Бяхме щастливи — таза простичка фраза бе най-добрата равносметка на тогавашния ни живот. Веднъж попитах Рита дали не се тревожи — нали знаете поверието, че нещастието идва три пъти поред и разни други бабини деветини. Тя отвърна, че поверието не важи за нас, че Анди е различен, защото Бог го пази.