Билингс мрачно се втренчи в тавана. — Миналата година нещата отново тръгнеха зле. Нещо в самата къща се промени. Започнах да си оставям обувките в антрето, защото се страхувах да отворя вратата на гардероба. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта: „Ами ако той е там? Приклекнал, готов да изскочи в мига, когато отворя вратата?“ Струваше ми се, че дочувам мляскащи звуци, сякаш вътре мърдаше нещо чернозелено и влажно.
Рита се безпокоеше и ме укоряваше, че работя прекалено много. Започнах да й се сопвам, както преди. Когато тръгвах на работа, ми прилошаваше при мисълта, че ги оставям сами, но същевременно изпитвах, облекчение. Бог ми е свидетел, че се радвах да се измъкна от къщи. Започнах да мисля, че при преместването той бе загубил за известно време следите ни. Трябвало е да търси, да се прокрадва нощем по улиците, да пълзи из каналите, докато се е опитвал да ни надуши. И все пак я откри, въпреки, че му беше необходима цяла година. Сега се е върнал и искаше да убие не само Анди, но и мен. Струва ми се, че ако непрекъснато мислиш за нещо, то се превръща в действителност. Може би всички чудовища с които ни плашеха като деца — Франкенщайн и Върколака — всъщност са истински, толкова истински, че убиват децата, за които само се предполага, че са паднали в яма, че са се удавили в езерата, както и онези, които изчезват безследно. Може би…
— Страхувате ли се от нещо, мистър Билингс? Пациентът замълча — часовникът на бюрото отмери два минути, — сетне внезапно проговори:
— Анди умря през февруари. Рита не беше в къщи. На втори януари баща й се обади, че майка й претърпяла автомобилна злополука и е на смъртно легло. Рита замина с автобус още същата нощ. Майка й не умря, но цели два месеца беше на границата между живота и смъртта. Бях наел много способна жена, която се грижеше за Анди през деня. Вечер си стояхме в къщи. А вратите на гардеробите продължаваха да се отварят сами.
Билингс навлажни с език устните си.
— Колкото и да е странно, оставих детето да спи при мен. Веднъж, когато Анди бе навършил две години, Рита ме попита дали ще го преместя в другата стая. Доктор Споук или някой от другите шарлатани твърди, че не е редно децата да спят заедно с родителите си. Предполага се, че това травматизира бъдещия им полов живот и тем подобни щуротии. Но ние никога не се любехме, преди детето да заспи. Освен това, не исках да го оставям само. Страхувах се да не го сполети участта на Дани и на Шърл.
— Но все пак го преместихте, нали? — попита доктор Харпър.
— Да — отговори Билингс. На прежълтялото му лице се появи измъчена усмивка. Мълчанието се проточи. Билингс се опитваше да проговори.
— Трябваше да го сторя — най-сетне изкрещя той. — Трябваше! Докато Рита беше в къщи, нещата вървяха добре, но в нейно отсъствие той започна да става по-смел. Започна… — Билингс извърна очи към доктора и оголи зъбите си в жестока гримаса. — О, предполагам, че няма да ми повярвате. Зная какво си мислите — типичен случай на умопобъркване. Но вие не бяхте там, вие, гаден, самодоволен тип, който наднича в чуждите мозъци.
Една нощ всички врати в къщата се отвориха с трясък. Една сутрин открих следа от кал и слуз във входното антре между гардероба за горни дрехи и външната врата. Дали си бе отишъл? Или се връщаше? Не зная! Бог ми е свидетел, не зная. Всички грамофонни плочи бяха надраскани и покрити със слуз, огледалата — счупени, а звуците… звуците… Той приглади косата си с ръка. — Събуждаш се в три посред нощ, взираш се в мрака и си казваш: „Само тиктакането на часовника е.“ Но чуваш как нещо се прокрадва под него. Думата „прокрадва“ не е точна, защото той явно иска да го чуеш. Все едно, че нещо лигаво се процежда в канала на кухненската мивка. Или пък дращене, сякаш нокти леко се плъзгат по перилата на стълбището. И затваряш очи, защото е страшно дори да го слушаш, а ако го видиш…
И внезапно изпитваш ужас, че за миг странните шумове ще спрат и той ще се надвеси над теб, ще те лъхне дъхът му на прогнило зеле, после ръцете му ще те стиснат за гърлото.